
Представи си ранна пролет. Полето още носи мириса на зима, но земята вече диша. Жътвата е минала, по нивите са останали разпилени зърна — забравени, незначителни за всички… освен за един човек.
Там, приведен, бавно върви старец. Почти на сто години. Движенията му са тихи, внимателни — не като на човек, който бърза да събере нещо, а като на човек, който просто е в ритъм със света. Той събира зърната едно по едно… и пее.
Не просто си тананика — пее с лекота, сякаш няма грижа, няма тежест, няма минало.
По пътя минава Конфуций със своите ученици. Погледът му се спира върху стареца. В тази сцена има нещо нередно — или по-точно, нещо прекалено правилно.
— Този човек не е обикновен — казва той тихо. — Някой да отиде да го попита.
Дзи Гун се отделя и тръгва към нивата. Застава в края на браздата и гледа стареца — дрипав, сам, събиращ остатъци… и въпреки това — спокоен.
— Не съжаляваш ли за нищо? — пита той накрая. — Цял живот… и ето те тук. Сам. Събираш трохи… и пееш?
Старецът не спира. Ръката му продължава да събира зрънце след зрънце. Песента не секва.
Едва след малко той вдига очи.
— За какво да съжалявам?
Въпросът увисва във въздуха.
— Как можеш да си щастлив така? — настоява Дзи Гун.
Старецът се усмихва — не снизходително, а просто… ясно.
— Причини за щастие има за всеки. Но хората избират да не ги виждат.
Той се изправя леко, сякаш за миг забравя възрастта си.
— Като млад не се измъчвах да ставам „някой“. Като пораснах — не гоних име, нито следа. Затова остарях спокойно.
Нямам жена, нямам деца, няма кой да ме дърпа назад… и скоро ще си тръгна.
И точно затова съм свободен.
Дзи Гун се намръщва.
— Но нали всеки иска да живее… и се страхува от смъртта?
Старецът се засмива тихо — не като човек, който се шегува, а като човек, който е разбрал нещо просто.
— Смъртта… е връщане.
Както си дошъл — така си тръгваш.
Той поглежда към хоризонта.
— Откъде знаеш, че когато умираш тук, не се раждаш другаде?
Откъде знаеш, че това, което наричаш живот, е по-добро от това, което идва след него?
И откъде знаеш, че страхът ти не е просто… заблуда?
Вятърът минава през полето. Старецът отново се навежда.
Песента му продължава.
И вече не звучи странно.
www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ