Сеяч

Представи си ранно утро — въздухът още носи хлад, а слънцето току-що е позлатило върховете на хълмовете. Един сеяч върви бавно по пътеката, с торба семена на рамо. Стъпките му са равномерни, а ръката му щедра — разпръсква зрънца живот навсякъде около себе си.

Някои от семената падат край утъпкания път — там, където земята е твърда като камък от стотици преминали стъпки. Още преди да усетят допира на почвата, от небето се стрелват птици — бързи, гладни — и изкълвават семената, сякаш никога не са били там.

Други семена попадат на каменисто място. Там има малко пръст — колкото да се подлъже надеждата. Те покълват бързо, с устрем, сякаш бързат да наваксат. Но когато слънцето се издига високо и жарко, младите стръкчета започват да увяхват. Нямат корени, които да ги държат, нямат дълбочина, от която да черпят сила — и бързо изсъхват.

Трети семена падат сред гъсти тръни. Те също поникват, борят се за светлина, протягат се нагоре. Но тръните са по-силни — обгръщат ги, задушават ги, не им оставят място да дишат. И животът им угасва в сянката на нещо по-грубо и настъпателно.

Но има и семена, които попадат в добра, жива земя. Мека, дълбока, плодородна. Те поникват спокойно, без бързане, пускат корени надолу, черпят сила от дълбините. Издържат на слънце, на вятър, на време. И когато настъпи моментът — дават плод. Не просто малко… а изобилно. Едно — стократно. Друго — шестдесеторно. Трето — тридесеторно.

И сеячът върви нататък… защото знае: не всяко семе ще се хване, но всяко има шанс.