Раците, родени политици

Представи си морски бряг — тих, с равен шум на вълните и лек вятър, който носи солената миризма на вода. По пясъка вървят трима добре облечени мъже. Говорят тихо, но напрегнато. Погледите им са остри, движенията — премерени. Не се наслаждават на разходката. Те кроят план.

— Трябва да го изместим внимателно…
— Не директно. Първо ще му отслабим позициите…
— После ще го оставим сам да падне…

Те не виждат морето. Виждат само целта.

Малко по-нататък, съвсем близо до водата, Настрадин Ходжа е клекнал. Панталоните му са навити, ръцете — мокри, а до него стои една проста плетена кошница. Хваща рак, вдига го, оглежда го с усмивка… и го пуска вътре.

Политиците го забелязват. Спират. За момент разговорът им утихва.

Един от тях пристъпва напред и наднича в кошницата. Вътре — десетки раци, които се катерят, щипят, опитват да се измъкнат.

— Ходжа — казва той с леко снизхождение, — трябва да сложиш капак. Иначе ще избягат.

Настрадин вдига още един рак, задържа го за миг и спокойно го пуска вътре.

Поглежда ги.

Усмихва се леко.

— Не ми трябва капак — казва тихо. — Тези са родени политици.

Мъжете се споглеждат.

— Какво искаш да кажеш?

Ходжа кимва към кошницата.

— Гледай.

Един рак почти стига до ръба. За миг изглежда, че ще се измъкне.

Но точно тогава другите го хващат… и го дръпват обратно надолу.

После още един опитва.

Същото.

И още един.

И пак.

Никой не излиза.

Настрадин се изправя, изтупва ръцете си и добавя:

— При такива… няма нужда от капак. Те сами се пазят да не избяга някой.

Вълните продължават да идват и да си отиват.

А разговорът на тримата вече не звучи толкова уверен.