Приказка за нашата азбука

Имало едно време една стара азбука.
Толкова стара, че помнела царе и монаси, войни и свещи, пергаменти и снегове, които тихо покривали каменните крепости на България.

Но тя не била обикновена азбука.
Тя била жива.

Нощем, когато децата заспивали над отворените буквари, буквите тихо слизали от страниците, разтягали се след дългия ден и започвали да си шепнат.
А най-старата между тях — буквата „А“ — обичала да разказва истории.

Една вечер тя прошепнала:
— Деца… знаете ли откъде идваме ние?

Буквите трепнали от любопитство.
„Б“ се покатерила върху мастилницата като малък страж.
„Ж“ се свила и заприличала на тайнствен паяк.
„Ю“ се залюляла като фенерче на нощен вятър.

И старата азбука започнала.

— Имало едно време народи, които имали песни…
но нямали букви.
Имали приказки…
но не можели да ги задържат.
Имали молитви…
но те се разтваряли като дим във въздуха.

Думите живеели кратко.
Колкото един дъх.

Тогава, далеч в Солун, се родили двама братя —
светите Кирил и Методий.

Те не носели мечове.
Не водели войни.
Носели книги.

И знаели нещо велико:
че народ без букви е като човек без памет.

— Първо създали моята по-стара сестра — глаголицата — продължила „А“.
— Оооо… — прошумели буквите.

— Тя била странна и прекрасна.
Като сън, изписан със знаци.
Като звезди, вплетени във възли и кръгове.

С нея братята превели свещените книги, за да може всеки човек да чуе словото на своя език.

Но не всички ги приели.
Имало гласове, които казвали:
— Само избрани езици заслужават писменост!

А братята отвръщали тихо, но твърдо:
— Всеки народ има право на слово.

Азбуката замълчала за миг, сякаш слушала далечни камбани.

После прошепнала:
— Но аз… още не бях родена.

Една снежна нощ учениците им стигнали до България.
Там цар Борис I ги приютил.

В Преславската и Охридската книжовна школа започнал велик труд.
Свещи горели до зори.
Пергаменти шумолели като есенни листа.
Ръце пишели, сърца помнели.

И тогава…

се родих аз —
кирилицата.

По-проста.
По-ясна.
По-близка до човека.

Кръстили ме в чест на Кирил.

Буквите слушали в тишина, като че ли всяка от тях си спомняла нещо древно.

— А после? — попитала тихо „И“.

Азбуката се усмихнала.

— После тръгнах по света.
С книги и монаси.
С ученици и надежда.

Преминавах през реки и планини, през студ и огън.
И стигах до нови земи.

Хората започнали да пишат с мен:
приказки и летописи,
писма и закони,
песни и любовни думи.

И с всяка дума аз оживявах още повече.

Тогава „Я“ попитала:
— А защо празнуват 24 май?

Старата азбука светнала меко, като свещ.

— Защото това е денят, в който хората си спомнят, че буквите са чудо.
Не защото са красиви.
А защото пазят паметта жива.
И защото побеждават забравата.

После буквите тихо се подредили една до друга.
Както в дума.
Както в молитва.

И азбуката прошепнала:
— Деца…
докато четете,
докато пишете,
докато пазите думите…
и аз ще живея.

Навън утрото вече се раждало.
Слънцето огряло букварите.

А буквите заблестели —
като малки златни прозорци
към паметта на един народ.