Мъдрият Омар Хаям

Имало едно време, преди много, много години, в древния град Нишапур, едно момче на име Омар, което обичало повече от всичко да гледа звездите, и докато другите деца играели и се смеели по улиците, той тихо се качвал на покрива, вдигал очи към небето и се чудел защо звездите не падат, защо времето минава толкова бързо, защо хората се раждат и после изчезват, и защо, ако светът е толкова красив, в него има и тъга, и така, малко по малко, момчето пораснало и станало учен, но не обикновен, а от онези, които искат да разберат всичко — изучавал числата и звездите, книгите и времето, и дори човешкото сърце, хората се чудели как може да смята движението на планетите, а после да стои и да гледа едно цвете, сякаш му говори, през деня решавал трудни задачи и помагал на хората да разбират света, а вечер пишел кратки стихове — тихи и мъдри, като малки тайни, които се шепнат, и веднъж при него дошъл ученик и го попитал какво е най-важното в живота, а Омар се усмихнал, погледнал към луната и казал, че най-важното е да бъдеш щастлив точно сега, защото този миг е целият ти живот, после му обяснил, че не трябва да завижда на богатите и че е по-добре човек да бъде сам, отколкото с неподходящи хора, а когато ученикът попитал как се става мъдър, Омар тихо се засмял и казал, че колкото повече научава, толкова повече разбира колко малко знае, и че истинската мъдрост не е да победиш другите, а да победиш собствените си грешки, и така минали години, Омар остарял, косата му побеляла, ръцете му започнали да треперят, но очите му все така търсели звездите, както когато бил дете, и хората го запомнили не само като велик учен, но и като човек, който разбирал колко кратък и ценен е животът, и оставил след себе си едно тихо напомняне, че каквото и да се случва, то ще отмине, а над Нишапур звездите продължили да светят, същите, които едно малко момче някога гледало с удивление.