Малкият галициец

Там, където морските вълни се разбиват в стръмните скали, в Галиция, на края на испанската земя, в едно градче живеело малко момче. То нямало близки освен по-големия си брат, но брат му заминал далеко зад морето – в славния град Кадис, където мачтите на корабите се издигат като гора над лазурното море, а топлият вятър наду¬ва веселите платна. Там той пренасял от корабите на брега тежки бали с подправки и печелел добри пари, а малкият брат останал в родината си и трябвало сам да се прехранва. Но ненапразно той бил роден в Галиция – той бил находчив и не знаел що е отчаяние. Започнал да търгува с вода, подсладена с анасон, защото освен вода нямал друга стока, и от сутрин до вечер из улиците на града се носел звънкият му глас: „Кой тук е жаден? Кому да продам прекрасната, ледена, свежа вода?“
И веселите бедняци, а дори и знатните кабалеро подхвърляли на момчето по един сентимо за чаша студена сладка вода. Но отминали горещите дни, откъм океана духнал студеният вятър и никой вече не купувал вода от малкия пъргав галициец. Тогава момчето решило да замине при по-големия си брат в славния град Кадис, към топлото лазурно море. То отишло на пристанището и се обърнало към капитана на един прекрасен кораб с кралското знаме на мачтата :
– Сеньор капитан – казало момчето, – откарайте ме в славния град Кадис, където мачтите като гора се издигат над вълните, а топлият вятър надува веселите платна.
Капитанът пъхнал ръце в джобовете на бродираната си със сърма дреха и отговорил:
– Разбира се, че ще те отведа, ако ми заплатиш два дублона.
– Но аз нямам и една песета! – казало момчето. – Нима вашият кораб не е достатъчно голям, за да ме откара по-евтино?
Капитанът високо се засмял:
– На бедняк като тебе не подобава да плава под знамето на краля. Я върви и потърси някоя мръсна гемия, на която пътуват дрипльовци като тебе!
Тогава момчето отишло при капитана на една стара гемия с черни изпокъсани платна. То му се поклонило и казало учтиво:
– Сеньор капитан, откарайте ме в славния град Кадис, където мачтите като гора се издигат, а топлият вятър надува веселите платна.
Капитанът измъкнал кривата си лула от устата и измърморил :
– Ще те закарам, ако ми платиш две песети.
– Но аз нямам нито един сентимо! – отговорило момчето. – Вашият кораб е достатъчно прекрасен, за да ме отведе безплатно.
– Я върви да се шегуваш с другиго! В отговор момчето се засмяло:
– Сеньор, добрата шега е по-скъпа от парите.
– Стига си ми пял и се махай! – изревал морякът.
– Вие сте прав, сеньор – продължил малкият галициец, – песента струва още по-скъпо и съм готов да ви докажа това на дело.
– Че как ще ми докажеш това? – учудил се капитанът.
– Ах, уважаеми сеньор – поклонило се момчето, – хайде да се уговорим така: ако аз ви изпея песен и тя ви хареса, вие ще ме откарате в Кадис с вашата фрегата и няма да ми искате нито сентимо.
– Добре – казал капитанът и се озъбил. – Но помни, че аз не мога да понасям песните и ако ти не ми угодиш, ще те изхвърля като куче зад борда!
Момчето пъргаво скочило на палубата на старата гемия и след малко били вече в открито море. Корабът започнал да подскача от вълна на вълна и да се поклаща ту на едната, ту на другата си страна, а капитанът взел да събира пари от пътниците, които плавали с жалката му гемия. Накрая той отишъл и при малкия галициец.
– Плащай – мрачно казал капитанът, но момчето не му подало пари, а звънко запяло, докато солените пръски на вълните заливали от главата до краката него, както и всички, които били на палубата:
Сеньор капитан, с пазарлъци не става: ти нас тук със солена вода ни гощаваш. Ще почерпя всички със сладка вода. Не си ли аз сметките с тебе видях?
Като чули песента му, моряците се разсмели високо, но суровият капитан дори не се и усмихнал.
– Плащай, дрипльо! – казал той още по-сопнато. – Тая песен не ми харесва.
Момчето запяло още по-силно, без да обръща внимание на вълните, които вече прехвърляли борда и заливали краката на моряците и пътниците:
Напразно на моята песен се сърдиш
и заплашваш в морето сега да ме хвърлиш.
Да нагълташ солена вода от морето
не струва дори една медна монета.
Но капитанът дори не доизслушал песента.
– Нахално момче – ревнал той. – Плащай, или ще те удавя като куче в морето!
Тогава момчето подхванало трета песен:
Колко щеш ме плаши, сеньор лош,
но в морето не ща като пес да потъна.
По-добре е във джоба да бръкна до дъно
и дълга си да върна до грош.
– Ето тая песен ми харесва! – казал капитанът и протегнал ръка да си получи парите, но момчето отблъснало ръката му и му се изсмяло в очите:
– Аз разчитам на думата ви, сеньор капитан. Уговорката си е уговорка. На вас ви хареса моята песен – значи сметките ни са уредени!
Капитанът заповядал на моряците да вадят водата от славната му фрегата, а след три дни малкият галициец пристигнал в Кадис на брега на лазурното море и се срещнал със своя любим брат.