Лошият пор

 

На една слънчева полянка сред гъста гора си живеели честито един дядо и една баба. Животните били техни приятели. Всяка, сутрин в зори цяла върволица минавала пред къщичката им.
Бобрите им носели дърва, катеричките орехи, зайците и козичките сочни плодове. Птичките им поднасяли нежни листа за салата и хубави цветя. Пчелите оставяли своя мед в едно гърненце, поставено на перваза на прозореца.
За старчетата всеки ден бил празник! От изгрев слънце те разтваряли вратите си, благодарели на своите приятели и ги разпитвали за малките им.
Лек дим излизал от техния комин и скоро вкусните банички бивали готови. Имало за всички, от мъничките мравки до едрите мецани, най-лакомите от горските обитатели.
И когато синовете на старците идвали да ги навестят заедно с жените си и цяло ято деца, ставало истинско събитие! Цялата гора се вълнувала, защото трябвало да се нахранят всичките тези гладни гърла! Посещението при дядо и баба било за децата най-хубавата награда. Те се забавлявали целия ден със сърнетата, с мечката, с всички горски животни. Най-малките прохождали, подкрепяни от птичките.
И животът в гората би бил напълно щастлив, ако… Ах! Защо винаги има едно „ако“, което всичко обърква? В случая нарушителят на празника бил порът. Той бил себелюбив, лъжлив и свадлив. Ненавиждал целия свят и обичал да причинява мъка на другите, Един ден усетил, че откъм къщичката на старците идва хубава миризма, затичал се натам, скочил на перваза на прозореца и видял бабата да приготовлява голяма торта. Слюнки изпълнили устата му. Той почукал на вратата: „Чук, чук.“
– Кой е? – запитала бабата, но се досетила сама. – Аха, това си ти, поре. Какво искаш?
– Бабо, отвори ми, моля ти се: навън е студено и крачетата ми измръзнаха.
– Горкото животинче!.. – Ела да се стоплиш – и като казала това, тя отворила прозореца, хванала внимателно пора и го сложила на една възглавничка близо до печката.
– Каква хубава миризма, бабо.Да знаеш колко съм гладен!- рекъл той.
– Съжалявам, че не мога да ти дам от тази торта. Внуците ми идват утре на гости. Искаш ли една баничка, от сутринта е?
– Тя ще е вече твърда – захленчил порът. – Искам парче торта, искам парче торта!
Като разбрал, че бабата няма да отстъпи, той хванал един нож и го забил в сърцето й. После грабнал тортата и избягал в бърлогата си. Но на бабата й нямало нищо. Ножът влязъл в торбичката с билки, която тя носела на врата си.
Когато мъжът й се върнал, тя му разказала какво се било случило и заедно решили да дадат добър урок на злото зверче. Бабата нацапала дрехата си с червен сок от ягоди, напудрила лицето си с брашно и легнала на кревата, сякаш била мъртва.
Тогава дядото започнал да стене:
– Какво нещастие! Ах, какво нещастие!
Всички горски животинки се притекли:
– Що ти е, дядо?
– Жена ми, горката ми жена! Убили са я! Ах, какво нещастие, какво нещастие! – и той продължавал здравата да се вайка. Дълбока тишина паднала над гората и едри сълзи се застичали от много очи.
Там бил също и заекът, най-хитрото от всички горски животни. Той дошъл да целуне дядото, който го взел на ръце, поддържал го малко и му прошепнал нещо на ухото. Изведнъж очите на Зайо-байо засвяткали. Той изтичал в гората, взел от мечката един голям кош и от катеричката един съвсем мъничък, после намазал със смола големия. Тогава отишъл при пора:
– Добър ден, куме, искаш ли да ме придружиш от другата страна на планината? Една нимфа ми откри мястото на едно съкровище.
– Разбира се, и много ти благодаря, Зайо-байо.
– Ще вземем кошовете. Всеки ще стане стопанин на онова, което пренесе.
Разбира се, порът взел големия кош.
– Внимавай – рекъл заекът, – има смола по коша!
– На другите ги разправяй тия! – отвърнал порът. – Разбира се, ти искаш да вземеш този кош. А пък аз съм сигурен, че по него няма смола. И той бързо метнал големия кош на гърба си.
Почнали да се катерят по планината. Слънцето прежуряло. На заека му било леко с малкия кош и той напредвал, подскачайки весело. Порът се задъхвал под големия кош и със сетни сили следвал спътника си. На върха порът поискал да се разтовари. Но напразно! Кошът бил хубавичко залепнал за гърба му.
– Аз ти казвах! – се провикнал заекът.
И порът трябвало да млъкне. Но след малко застенал:
– Помогни ми, не мога повече!
Заекът хванал коша, дръпнал го силно и отървал пора от него. Няколко кичура останали залепени по коша.
– Ай, ай! – застенал порът. – Колко боли! Как гори!
– Почакай, ей сега ще те намажа с мехлем.
– Ох! Оле-ле! – завил пак клетникът.- Още повече гори!
– Но това е мехлемът, който ти употребяваш, когато лекуваш раните на другите!
И този път порът трябвало да замълчи и да преглътне сълзите си. Мехлемът наистина бил една от неговите измислици. Той го приготовлявал от пелинови клонки и си служел с него, за да устройва лоши шеги на другите животни. Веднъж наложил с него раната на една лисица. Какъв вой!… И какъв смях! Но сега споменът за лисичия вой правел по-тежко страданието на пора.
– Хайде да вървим – простенал той.
– Добре – отвърнал заекът.- Ще се спуснем от планината и ще прехвърлим реката. Ти върви полека. Аз ще изтичам да намеря лодка.
Той припнал и за миг стигнал до брега на реката. Бобрите му помогнали да направи една лодка, грубичка, но здрава. После направил още една лодка, голяма и хубава на вид, но от кал и я облепил с пъстроцветни камъчета. Изглеждала великолепна!
Порът, съвсем изтормозен, най-сетне дошъл до брега, където заекът го чакал в малката лодка.
– Качвай се бързо – рекъл заекът.
– Не ща на тази ужасна лодка! – възпротивил се порът. – Ами онази, чия е тя? – добавил той, сочейки лодката от кал.
– Направих я за бобрите. Тя е тяхна.
– Тя е моя, искам я!
И порът стъпил с единия си крак в лодката.
– Внимавай! – викнал заекът. Но нямал време да продължи. Лодката била вече потънала и нейният лодкар паднал във водата.
– На помощ! На помощ! – викал клетият пор, който почнал да се дави.
– Ще бъдеш ли пак жесток, себелюбив, превзет? – запитал заекът
– Не, не! На помощ!
Заекът го изтеглил от водата и продължили заедно пътя си на връщане. Порът, вече разкаян, съзрял една маймуна да се люлее на един клон, който се бил зачупил.
– Внимавай, кумице маймуно, клонът ще се строши!
– Още една от твоите лъжи! – отвърнала маймуната.
Но клонът се счупил и маймуната тупнала от дървото. Ала това падане причинило по-малка болка на маймуната, отколкото на сърцето на пора.
„Ето – помислил си той натъжен, – вече не ми вярват, дори когато говоря истината!“
После те срещнали една катеричка, която носела с мъка чувал орехи.
– Дай да ти помогна! – викнали в един глас двамата пътници.
– Не ти, миризлив поре! – отвърнала катеричката. – Но ако Зайо-байо иска… – И чувалът се прехвърлил върху раменете на заека. С това още една тежест се стоварила върху сърцето на пора.
Най-сетне стигнали до къщичката на дядото. Заекът рекъл:
– Аз ще отида да побдя край милата баба. Ами ти?
– Да, и аз – отвърнал порът и те влезли заедно.
Когато порът видял на леглото горката старица толкова бледна, с голямо червено петно на гърдите, той избухнал в плач. Сълзите му били искрени и парели по-силно от огън. Една сълза паднала върху лицето на бабата, която се стараела да не мърда. Но тази сълза била много гореща и бабата неволно седнала на леглото.
– Тя е жива! – се развикали всички.
Дядото хвърлил един поглед на заека, прегърнал пора и както го галел, му заговорил:
– Твоята искрена мъка възвърна живота на бабата. Ние ти прощаваме. Върви си и винаги бъди добър!
Порът отново заплакал. Той станал най-доброто, най-услужливото от горските животни. И оттогава животът в гората потекъл мирен и честит.