Как се учили да мълчат

В една стара планинска школа, скрита сред мъгли и кедрови гори, четирима млади ученици седели рамо до рамо. Били близки приятели – не само по пътя на учението, но и по сърце.

Решили да направят нещо трудно. Да изпитат себе си.

Дали си обет:
да запазят пълно мълчание.

Не за час. Не за ден.
А докато могат.

Първият ден минал леко. Седели неподвижни, вглъбени, дишането им се сляло с тишината. Умът се успокоявал като езеро без вятър. Всичко вървяло добре.

Но когато вечерта се спуснала и в залата останали да светят само няколко керосинови лампи, пламъците им започнали да трептят и да гаснат. Светлината станала мътна, сенките – неспокойни.

Тишината се разклатила.

Първият ученик не издържал.
Отворил очи, намръщил се и извикал към слугата:
— Оправи тези лампи!

Думите му отекнали тежко в залата.

Вторият ученик веднага се обърнал към него, възмутен:
— Нали се разбрахме да не говорим!

Третият, вече раздразнен, се намесил:
— Вие пък защо започнахте да приказвате?

Настъпила кратка пауза.

И тогава четвъртият ученик, с леко доволство в гласа, казал:
— Само аз мълча.

…И тишината окончателно се разпаднала.

Понякога най-трудното не е да мълчиш.
А да не се гордееш, че мълчиш.