Едно и също положение на тялото

или Притча за съня и будността
Веднъж, в тиха нощ, когато всичко около манастира било потънало в покой, Ананда лежал буден.

Луната се плъзгала по стените като меко дишане.
Вятърът едва докосвал листата.
Всички спели.

Но не и той.

От дни в ума му се въртял един въпрос.

Той наблюдавал своя учител — Буда.
Всяка нощ.

И всяка нощ виждал нещо, което не можел да разбере.

Учителят лягал…
и не помръдвал.

Нито ръка.
Нито глава.
Нито дъх, който да издава усилие.

Сякаш тялото заспивало…
но нещо в него оставало неподвижно и будно.

Една нощ любопитството станало по-силно от срама.

Ананда станал тихо и се приближил.

Гледал дълго.

Нищо не се променяло.

И тогава, на сутринта, той не издържал.

— Учителю… — започнал колебливо.
— Не е правилно да те наблюдавам така. Зная. Но не мога да се спра. Объркан съм.

Буда го погледнал спокойно.
Без укор.

— Какво те смущава, Ананда?

— Ти лежиш в една и съща поза цяла нощ. Не се обръщаш. Не мърдаш.
Кажи ми… спиш ли изобщо?
Или си буден?

Настъпила тишина.

Не тежка.
А ясна.

Като вода, в която всичко се вижда.

Буда се усмихнал леко.

— Сънят идва… — казал той тихо.
— Но идва при тялото.

Ананда се намръщил леко.
Не разбирал.

— Когато лежа — продължил Буда — аз виждам как сънят се приближава.
Виждам как дишането се променя.
Как мислите се разтварят.
Как тялото се отпуска.

— И после? — попитал Ананда.

— После сънят задълбочава тялото. Потапя го.
Но аз оставам.

— Кой е този „аз“? — прошепнал той.

Буда го погледнал право в очите.

— Този, който вижда.

Ананда замълчал.

Нещо в него започнало да се пропуква.

— Значи… ти не спиш? — попитал той несигурно.

— Тялото спи — отвърнал Буда.
— Умът сънува.
Но съзнателността… не заспива.

Вятърът минал през дърветата.

Лек.
Като дъх.

— Учителю… — казал тихо Ананда.
— А ние?

Буда се усмихнал отново.

— Вие спите… дори когато сте будни.

Тези думи останали да звучат дълго след като разговорът свършил.

И в тази нощ…

за първи път Ананда не наблюдавал тялото на своя учител.

Той започнал да наблюдава… себе си.

Как мислите идват.
Как си отиват.
Как сънят се прокрадва.

И някъде, дълбоко…

усетил нещо тихо.

Нещо, което не заспива.

И от този момент нататък
той вече не търсел отговорите отвън.

Защото разбрал:

будността не е липса на сън.

А присъствие.

Дори в съня.