www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ
Цар Яяти лежал на смъртното си легло.
Сто години живот тежали в гърдите му – и въпреки това, в очите му нямало покой.
В стаята влязла Смъртта – тиха, неизбежна.
— Почакай — прошепнал Яяти. — Не съм живял истински. Все бях зает — държава, власт, грижи… Забравих живота. Дай ми още време. Вземи някой от синовете ми.
Смъртта го погледнала спокойно:
— Попитай ги.
Яяти имал сто сина.
Изправил се пред тях — стар, уморен, но все още жаден за живот.
Големите мълчали.
Очите им били пълни със страх и пресметливост.
Само най-малкият пристъпил напред — едно момче, едва на шестнадесет.
— Аз ще отида — казал той.
Дори Смъртта се поколебала:
— Ти си още дете. А братята ти са почти изживели живота си. Защо ти?
Момчето се усмихнало леко:
— Ако баща ми не се е насладил на живота за сто години… какво остава за мен? Значи не е въпрос на време. Искам да разбера това, което той не е разбрал.
Смъртта го взела.
А Яяти получил още живот.
Минали още сто години.
Смъртта се върнала.
Яяти отново се стреснал:
— Толкова бързо? Сега вече бях готов да живея! Още малко…
И пак продължил.
Минали хиляда години.
Когато Смъртта дошла отново, Яяти този път не побягнал.
Седял тихо.
Очите му вече били други.
— Сега разбирам — казал той. — Не времето не ми стигаше… а разбирането. Живях хиляда години и правех едно и също — гонех, събирах, отлагах… Все си мислех, че животът е напред.
Той вдигнал поглед към Смъртта:
— Истината е, че човек може да пропусне живота… дори и да живее вечно.
Смъртта не казала нищо.
Този път не било нужно.