Чудо

В един студен вечерен час, когато вятърът свирел по пътищата, няколко пътници се събрали край огъня в стар крайпътен хан. Пламъците пука ли тихо, сенките играели по стените, а разговорът, както често става, тръгнал към вярата и чудесата.

Един от мъжете се навел напред, протегнал ръце към топлината и казал с мек глас:
— Петнадесет години чакахме с жена ми дете… Петнадесет дълги години. И когато вече бяхме изгубили надежда, равинът ни благослови. Не мина и година — и Бог ни дари с дъщеря.

Очите му светели.

Друг пътник кимнал и добавил:
— Моят син беше тръгнал по лош път. Не слушаше никого, беше загубен. Отидох при равина… той ни благослови. И знаеш ли? Момчето се върна. Сам. Сякаш нещо го беше събудило отвътре.

Огънят припукал по-силно.

Тогава третият мъж, който досега мълчаливо гледал в пламъците, тихо проговорил:
— И аз отидох при равина. Помолих го да благослови една сделка… рискова, но важна за мен. Вложих всичко, което имах.

Той замълчал за миг.

— И изгубих всичко.

Настъпила тишина. Другите го погледнали учудено.

— И… къде е чудото? — попитал някой.

Мъжът вдигнал очи. В тях нямало горчивина.

— Чудото ли? — усмихнал се леко той. — Чудото е, че въпреки всичко… не изгубих вярата си. Нито в Бога. Нито в равина.

Огънят продължавал да гори. Но сякаш вече топлел по-дълбоко.