Бриф, бруф, браф

Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да разбират.
— Бриф, браф — казало едното дете.
— Браф, броф — отговорило другото. И двете шумно се разсмели.
На балкона на първия етаж бил седнал стар добър господин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша.
— Колко са глупави тия деца — казала госпожата. Старият господин не бил съгласен:
— Не смятам.
— Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха?
— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: „Какъв хубав ден“. Другото отговори: „Утре ще бъде по-хубав“.
Госпожата се намусила, но си замълчала, защото децата отново заговорили на своя език.
— Мараски, барабаски, пипиримоски — казало едното.
— Бруф — отговорило другото. И отново избухнали в смях.
— Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа.
— Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил усмихнат старият господин. — Едното дете каза: „Колко сме доволни, че живеем“. А другото отговори: „Светът е прекрасен“.
— Ама дали пък наистина е чак прекрасен? заяла се старата госпожа.
— Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин.