Небето

Някога небето не било толкова високо, колкото сега. То било много ниско и хората можели да го докосват с ръка.
Веднъж една жена напалила пещта, за да опече хляб, но дръжката на лопатата й се закачила в небето. Тя се обърнала и започнала да муши небесния свод. Тогава небето се оплакало на Господа и той го вдигнал по-високо.
Друг път един селянин като орал нивата си, поискал да бодне предните два вола от четирите, впрегнати в ралото, но убол с остена си небето. Господ го вдигнал още по-високо.
Скоро след това един косач косил сено. На пладне спрял за почивка, а после започнал да трупа сеното на голяма купа. Качил се върху нея, но главата му опряла в небето. Разсърдил се косачът и го мушнал с вилата си. Тогава Господ вдигнал небето толкова високо, колкото го виждаме днес.
След небето и земята се оплакала на Господа. Понеже тогава нямало нощ, а било винаги светло, орачите разоравали все повече и повече ниви. Земята се уплашила, че няма да може да изхрани всички хора, които ставали все повече и повече.
Господ помислил и разделил деня на две части – светлата продължила да се нарича ден, а тъмната нарекъл нощ.