Бадихан и хан Боху

Живял едно време едип цар, който имал четиридесет сина. Един след друг всички заминали за далечни страни да си покажат силата и храбростта. Дошъл ред най-после и на най-малкия син. Той се казвал Бадикан. Бащата дал на Бадикан своя меч, лък и стрели, снабдил го с пари и се сбогувал с него. Царският син възседнал коня си и се отправил на път.
Дълго странствувал той по чуждите земи, докато стигнал най-после до един чудесен дворец. Този дворец бил построен в незапомнени времена от камък и желязо.
Бадикан обиколил двореца от всички страни, но никъде не срещнал жива душа. «Къде ли съм попаднал?» — помислил си той.
Вечерта към двореца се запътил огромен железен великан с медна шапка и медни обувки; лъкът и стрелите на великана били направени от най-здраво желязо; като стъпвал — земята потрепервала.
Приближил се великанът до двореца, подушил въздуха и рекъл:
— Мирише ми на човешко месо! Аз се лутам из планините да търся дивеч, а дивечът сам дошъл при мене. Ей, кой е там?
Бадикан застанал пред великана.
— Как си посмял да се приближиш до моя дворец? — изръмжал великанът. — Не си ли чувал нищо за Хан-Боху?
— Чувал съм, как да не съм чувал. Точно затова и дойдох — да те видя. Аз съм Бадикан; обиколил съм целия свят, бил съм се със змейове и всичките съм ги победил. Сега искам и с тебе да си премеря силите.
Хан-Боху кихнал и Бадикан отхвръкнал на десет крачки. После великанът казал:
— Не бой се, Бадикан, няма да те пипна. Виждам, че си юнак. Ако искаш, остани при мене, ще ми прислужваш. А меча и стрелите си можеш да носиш както досега. Аз не се страхувам от тях, но на тебе ще ти потрябват за лов.
Бадикан се съгласил и постъпил на служба при великана. Веднъж Хан-Боху казал на царския син:
— Гризе ме, братко, една мъка: Източният цар има дъщеря, по-хубава и от слънцето. Седем пъти се опитвах да я открадна и все не успявах. Ако ми я доведеш, ще ти дам всичко, каквото поискаш. Вземи пари от хазната ми, коня си и оръжието и тръгвай на път.
Бадикан се съгласил и заминал да търси дъщерята на Източния цар.
Като стигнал до града, където живеел царят, Бадикан се преоблякъл в сиромашки дрехи, постъпил на работа при градинаря и почнал да му помага в царската градина. Дъщерята на царя забелязала през прозореца как Бадикан се разхожда из градината в гиздаво облекло, когато не работи. Момъкът й се харесал. Почнала дори да го сънува нощем. Бадикан също взел да я сънува.
Без да му мисли много, царската дъщеря изпратила прислужницата си да му каже за нейните чувства. И Бадикан й признал своята любов.
А градът се охранявал строго, защото царят очаквал да бъде нападнат. В този град жените се сражавали срещу неприятеля наравно с мъжете. Царската дъщеря съобщила на Бадикан, че ще го чака край морето. Ако е юнак, нека я открадне.
Щом царската дъщеря, придружена от четиридесет прислужнички, се появила на брега, Бадикан я метнал на седлото, шибнал коня си и полетял. Прислужничките й се смаяли.
Царят изпратил войска да освободи дъщеря му. Но Бадикан скрил девойката, излязъл срещу царските воини и ги избил до крак. После отново метнал девойката на седлото си, преплувал морето и препуснал към двореца на Хан-Боху.
— Бадикан — промълвила девойката, — кажи ми, моля ти се, истината: за себе си ли ме отвлече или за някой друг?
— Ще ти кажа цялата истина — отговорил царският син, — отвлякох те не за себе си, а за Хан-Боху.
Царкинята заплакала.
— Няма да отида при Хан-Боху. По-добре да се хвърля от скалите в морето! Нека ме изядат рибите!. . .
Бадикан съжалил девойката. Заклел й се, че ще я избави от ръцете на Хан-Боху и ще се ожени за нея.
Но в това време се появил отнякъде Хан-Боху и отвел девойката със себе си.
Веднъж, когато Хан-Боху разговарял с царкинята, тя го попитала:
— Кажи ми, как така успяваш да останеш жив? Та ти имаш толкова много врагове! Къде ти е скрита душата? Ако не ми кажеш — значи не ме обичаш!
И Хан-Боху й признал:
— На седем деня път оттук се издига една бяла планина. Там живее непобедим бял бик. Той не пуска да се доближи до него ни човек, ни животно.
Веднъж в неделята бикът се изкачва на връх планината, да утоли жаждата си от един извор. Бикът изпива седем глътки и се връща обратно. В корема на този бик живее една бяла лисица, в корема на бялата лисица е скрито едно бяло ковчеже, а в бялото ковчеже живеят седем бели птички. Точно те са моята душа, тайната на моите седем сили. И никой не може нито да победи бика, нито да улови лисицата, нито да хване птичките. Ако убият бика — лисицата ще избяга; ако уловят лисицата — ковчежето няма да отворят; ако отворят ковчежето — птичките ще отлетят.
Девойката разказала това на Бадикан.
Минало се време и Бадикан помолил Хан-Боху да го пусне да отиде на лов. Хан-Боху го пуснал. Бадикан отишъл при дервишите и ги попитал:
— Как може да се победи неуязвим великан?
— С вино — отвърнали дервишите.
Бадикан взел седем меха със седемгодишно вино, занесъл ги на бялата планина и ги излял в бялото корито на извора. Изровил наблизо яма, скрил се в нея и зачакал. На седмия ден белият бик се приближил до извора. Подушил той миризмата на виното, подскочил колкото седем тополи високо и с рев се отдалечил. Добре, ама жаждата го измъчила, той още на другия ден дошъл отново на извора, изпил виното, опил се и се тръшнал на земята. Тогава Бадикан изскочил от ямата, дотичал до бика и с един замах му отсякъл главата. В това време Хан-Боху бил на лов. Щом главата на бика отлетяла, главата на Хан-Боху клюмнала на гърдите му и той се разтреперал.
— Ах, проклет да съм! Защо издадох на девойката тайната си? — извикал той. — Сега ще я убия!
И великанът се затекъл да убие царкинята. Но Бадикан успял да убие преди това и лисицата, и птичките в ковчежето.
И Хан-Боху паднал мъртъв пред самия вход на двореца.
А Бадикан яхнал врания си кон и препуснал към царкинята. Оженили се те и заживели честито в разкошния дворец на Хан-Боху.