Чопчи

Живял в старо време един човек. Той бил много беден и едва-едва си изкарвал хляба. Всеки ден вземал въжето и брадвата, отивал в гората, събирал сухи клони и съчки, продавал ги на пазара и с това се прехранвал. Веднъж, когато сечал дърва в гората, изпод едно дърво изпълзяла змия. Като я видял, селянинът замръзнал на мястото си от страх. Змията му заговорила с човешки глас:
— Не се страхувай от мене! Отсечи ми главата, зарови я в къщи и заключи вратата. След седем недели отключи и ще видиш вътре едно дърво със седем нара. В тези нарове ще има скъпоценни камъни. Продай единия от наровете и ще имаш богатство не по-малко от това на царя.
С разтреперани от страх ръце селянинът отсякъл главата на змията, занесъл я и я заровил в къщи, после заключил здраво вратата. Седем недели не отварял вратата. Като изтекли седемте недели, той влязъл в къщи и видял там красиво нарово дърво със седем нара.
«Я да погледна аз какви са тези нарове» — помислил си селянинът и откъснал единия. Когато го разчупил, разбрал, че нарът не се яде, а вместо зърна има скъпоценни камъни. Взел той парчетата от нара, занесъл ги на пазара и за всяко от тях му дали по хиляда жълтици. Купувачът му казал, че нарът ще струва още по-скъпо цял. Селянинът се върнал в къщи, откъснал още един нар и го продал за десет хиляди жълтици. Забогатял той и почнал да живее охолно. И колкото пъти и да откъснел по един нар, на дървото оставали все седем нара. Богатството му станало не по-малко от това на царя. Но някогашният сиромах помагал щедро на своите съселяни — на един с жито, на друг с пари и най-после го избрали за цар.
Веднъж в този край пристигнал един човек, който знаел, че царят по-рано бил сиромах и натрупал богатството си едва по-късно. Почнал да си блъска главата той и да мисли: не може ли някак да узнае тайната на царя и да му отнеме богатството. Взел да разпитва наляво и надясно хората не знае ли някой как е забогатял царят, но никой не можал да му каже това.
Тогава той обърнал коня си и отишъл при една стара селянка.
— Бабо, не знаеш ли как забогатя вашият цар? Ако ми кажеш, ще ти дам много пари.
— Зная как, но ако ти кажа, колко ще ми дадеш?
— Ето ти сто жълтици.
Бабичката взела парите и му разказала всичко.
Щом научил тайната на царя, човекът отишъл в двореца. Царят го приел и нагостил.
— Царю — попитал странникът, — казват, че по-рано си бил сиромах. Какво се случи, та ти изведнъж забогатя и стана цар?
— Това не е истина, аз през целия си живот съм бил богат — отговорил му царят.
— Хващам се на бас, че не е така. Ще ти разкажа сам как си забогатял?
Царят бил уверен, че никой не знае тайната му, и приел баса. Извикали за свидетели кметове, свещеници и князе и се обзаложили.
— Но какво ще ми дадеш, ако спечеля баса? — попитал царят.
— Царю, аз съм не по-малко богат от тебе. Ако изгубя баса, ще ти дам цялото си състояние, ако го загубиш ти, ще ми отстъпиш трона и твоето богатство.
Тогава странникът разказал всичко подробно, както си било. Царят останал поразен.
— А сега, свидетели — кметове, свещеници и князе, нека отидем да видим истина ли казвам — завършил човекът и всички се отправили към царските покои.
Когато видели наровото дърво, свидетелите изгонили царя, а парите и имота му предали на този, който спечелил баса.
Няколко дий поред царят бил извън себе си от ярост.
— Боже, щом си искал да ми отнемеш всичко, защо тогава ми го даде? — повтарял непрекъснато той и накрая решил да отиде и да се оплаче богу.
Вървял, вървял и срещнал най-после две девойки, толкова прекрасни, че сякаш думали на слънцето: «Скрий се, ние ще светим вместо тебе!»
— Накъде си тръгнал, странниче? — попитала го едната от девойките.
— Отивам да се оплача богу.
— Моля ти се, разкажи му за нашето нещастие: ние имаме всичко предоволно — и ядене, и пиене, и дрехи, но денем и нощем ни измъчва силно главоболие.
— Добре, ще му разкажа първо за вашето нещастие, а после за своето — отговорил чопчи и тръгнал по-нататък.
Вървял, вървял, гледа — три коня се хапят по гърба. Заговорил с тях и когато те разбрали, че отива при бога, почнали да го молят да разкаже богу и за тяхното нещастие:
— Имаме си всичко предоволно, но ни измъчва краста. . .
Добре, ще му разкажа за това — обещал чопчи и продължил пътя си.
Дълго вървял той още и най-сетне срещнал един белобрад старец.
— Накъде си се запътил, синко? — попитал го старецът.
— Отивам да се оплача богу.
— Каква мъка имаш, синко, от какво ще му се оплачеш?
— Остави ме, дядо, с моята мъка, не ме разпитвай.
— Разкажи ми всичко, може пък и да ти помогна. — Та да не си бог, остави ме по-добре!
— Аз съм бог, кажи ми каква е работата.
— По пътя за насам — почнал да разказва тогава чопчи — срещнах две девойки. Те казаха, че си имат всичко предоволно, но ги измъчва главоболие. Когато узнаха, че отивам да се оплача богу, поискаха от мене да те помоля да ги изцериш.
— Добре — отговорил старецът, — какво ще кажеш още?
— По-нататък срещнах три коня. И те си имат предостатъчно от всичко, но ги мъчи краста.
— Добре, друго какво?
— Че какво друго да ти кажа? Защо ми даде всичко, щом си искал да ми го отнемеш? Старецът рекъл:
— Върни се и кажи на девойките, че докато не се омъжат, няма да се отърват от главоболието. На конете пък кажи, че ще се изцерят, ако служат на хората. Вземи и девойките, и конете със себе си и се върни в своето село. Човекът, който се е хванал с тебе на бас, ще дойде и ще поиска пак да се озбаложи, за да ти вземе девойките и конете. Когато дойде при тебе, ти го попитай: «Откъде изгрява слънцето?» Той ще ти отговори: «От изток». А ти не се бой, кажи му, че изгрява от запад.
И при тези си думи старецът изчезнал. Чопчи разбрал, че пред него наистина е бил бог.
На връщане той казал на конете:
— Докато не попаднете в ръцете на хората и не им служите, няма да се изцерите от крастата.
— Добри човече, вземи ни със себе си — помолили се конете. Взел селянинът конете и отишъл при девойките. Поздравил ги и им рекъл:
— Докато не се омъжите, няма да се изцерите от главоболието си.
— Вземи ни за жени, ще дойдем с теб — отговорили девойките.
Чопчи настанил девойките на конете, яхнал и той единия кон и всички тръгнали на път.
Като станал цар, човекът, който спечелил баса, не оставял на мира жителите на страната си: измъчвал ги и ги превърнал в роби. Когато една сутрин селяните видели своя предишен цар, че пристига на кон заедно с две жени, зарадвали се много и се развикали:
— Слава тебе, господи, нашият цар се върна!
Съобщили това на човека, който спечелил баса. Като видял царя, той за малко щял да се пукне от завист. «Не мога ли да му взема жените и конете?— си помислил. — Ами че той няма с какво да изхрани тези жени. Все ще го изиграя някак и ще му ги отнема!»
Приближил се до чопчи и казал:
— Хайде пак да се хванем на бас, искаш ли?
— Искам.
Извикали свидетелите: кметове, свещеници и князе.
— Откъде изгрява слънцето? — попитал чопчи.
— От изток — отговорил царят.
— Аз пък казвам, че от запад! Селяните се развикали:
— Какво говориш, царю честити? Бог те е ощастливил, а ти пак искаш да изгубиш всичко. Та от запад ли изгрява слънцето?
— Бог е велик, той ще ми помогне — отговорил чопчи.
Вечерта всички си легнали.
Много от селяните не можали да заспят през цялата нощ и чак до сутринта се молили на бога.
Щом се разсъмнало, всички се събрали: царят, чопчи, свещениците, кметовете и князете.
— Е, сега ще видим откъде ще изгрее слънцето — казали те.
Новият цар спокойно гледал към изток.
Но не щеш ли, слънцето изгряло от запад. Щом видял слънцето, чопчи казал на противника си:
— Какво си се загледал все на изток, погледни и на запад!
Така Чопчи спечелил баса и си върнал от своя противник царството и всичко, което притежавал. Но все пак се съжалил над него и му оставил жената и децата.
Селяните ликували седем дни наред — яли, пили и се веселили.
От небето паднаха три ябълки: едната за този, който разказва, другата за този, който слуша, а третата за този, който запомни чутото.