Кучешкото село

Имало някога едно чудновато селце. Състояло се всичко на всичко от деветдесет и девет къщички. Всяка къщичка си имала градинка с ограда, зад оградата лаело куче.
Да дадем един пример. Фидо бил кучето на къщичка номер едно и ревниво пазел живеещите в нея. Той вършел работата си както трябва: усърдно лаел всеки път, когато виждал да минава някой от жителите на другите деветде­сет и осем къщички — мъж, жена или дете. Същото правели и другите деветдесет и осем кучета и се скъсвали да лаят ден и нощ, защото по улиците винаги се намирал някой.
Ето друг пример. Господинът, който живеел в къщич­ка номер деветдесет и девет, връщайки се от работа, тряб­вало да мине край деветдесет и осем къщички и значи девет­десет и осем кучета му показвали зъбите си, лаели след него и му давали да разбере, че с удоволствие биха раздрали дъното на панталоните му. Същото се случвало и на жите­лите на другите къщички и тъй винаги имало уплашен ми­нувач.
Представете си какво ставало, когато идвал някой другоселец. Тогава всичките деветдесет и девет кучета лаели едновременно, деветдесет и девет стопанки излизали да видят какво става, после изтичвали обратно в къщи, залоствали вратата, спускали ролетката и застанали смъл­чани зад прозорците, наблюдавали, докато външният човек си заминел.
От непрекъснатото слушане на кучешки лай жителите на това село малко по малко оглушали и отвикнали да раз­говарят помежду си. Освен това нямало кой знае какво да си казват.
И тъй като мълчали непрекъснато и се мусели, те се отучили да говорят. Накрая самите собственици на къщите започнали да лаят като кучетата си. Те може би вярвали, че говорят, но щом отворели уста, се чувало само нещо като «бау-бау», от което кожата на оня, който слушал, ставала като на гъска. И така, лаели кучетата, лаели мъжете и жените, лаели децата, докато си играели. Деветдесет и деветте къщички заприличали на деветдесет и девет куч­карника. Ама пък хубави били тия къщички, имали си чи­стички перденца зад стъклата и дори балконите били укра­сени с мушкато и кактуси!
Веднъж в селото попаднал Джованино Денгуба по време на едно от своите знаменити пътешествия. Девет­десет и деветте кучета го посрещнали с концерт, от който би започнал да нервничи и воденичен камък. Джованино попитал нещо една жена и тя му отговорила с лай. Обър­нал се към някакво детенце — то му отвърнало с вой.
– Разбрах — заключил Джованино. — Това е епи­демия.
Пожелал да отиде при кмета. Казал, му:
– Бих могъл да ви предложа едно сигурно лечебно средство. Първо, накарайте да съборят всички огради: цветята могат да си растат прекрасно и без решетки. Второ, пратете кучетата на лов, ще им бъде по-весело и ще станат по-възпитани. Трето, обявете хубав празник с танци и след първия валс отново ще се научите да приказвате.
Кметът отговорил:
– Бау! Бау!
– Разбрах — казал Джованино, — най-зле е болен оня, който си мисли, че е здрав.
И отишъл да си гледа работата.
Нощем, ако чуете да лаят много кучета в далечината, знайте, че може би това са кучета като кучета, но може и да са жителите на онова необикновено селце.