Дъщерята на рибаря

Някога, твърде отдавна, живял на един остров рибар със своята жена. Те имали дъщеря, красавицата Чин. Майката я обичала повече от живота си, а бащата – лош човек – никога не помислял за нея.

Веднъж рибарят и жена му отишли в морето да ловят риба. Три ъти хвърлили те мрежата, три пъти я изваждали празна. И всеки път при това рибарят злобно казвал:
– Проклета риба! Дано да изпука до една!
А жена му друго думала:
– Поне една рибка да хванем за обед на щерката.
И ето, когато по пладне те извадили мрежата, видели в нея да блести една-единствена рибка.
– Няма да продаваме тази рибка, ще я оставим за щерка ни – казала жената.
– Я виж ти! – ядосал се рибарят. – Аз сам ще я изям! Хвърлили те отново мрежата и уловили още една рибка.
– Тази непременно ще оставим за щерка ни – казала жената.
– И през ум не ми минава! – извикал рибарят. – Нека си направи чорба от листа! Тази рибка аз също ще изям сам!
Още веднъж хвърлил рибарят мрежата и пак извадил една рибка.
– Тази вече аз непременно ще сваря на щерка ни! – казала жената и посегнала към рибката.
– Да не си посмяла да я пипнеш! – извикал рибарят и така силно блъснал жена си, че тя не се удържала на краката си, паднала в морето и потънала.
Бедната жена обаче не загинала, а се превърнала в голяма морска костенурка. А когато се завърнал в селото, рибарят казал, че жена му се удавила.
Нещастната Чин плакала дни и нощи, спомняйки си за своята добра майчица.
Минало се година и рибарят се оженил за съседката си. Той и не подозирал, че тази съседка била най-лошата жена в света.
Новата жена на рибаря имала дъщеря с толкова грозно и сипаничаво лице, че от него отвръщали поглед дори горските маймуни.
Още от първите дни мащехата и дъщеря й намразили красилата и трудолюбива Чин. Те я заставяли да им работи, постоянно й се карали и дори я биели.
И ето че веднъж, когато мащехата жестоко набила Чин, бедната девойка отишла на морския бряг, седнала на един крайбрежен камък и горчиво заплакала.
Изведнъж Чин видяла пред краката си една морска костенурка. Костенурката гледала разплаканата девойка и от очите й също се ронели сълзи.
Тогава Чин разбрала, че това е майка й. Тя коленичила, прегърнала костенурката и почнала да я целува. Оттогава Чин започнала всеки ден преди залез слънце да идва на морския бряг и да се среща с костенурката. Мащехата се учудила: къде се губи това момиче всеки ден? Почнала тя да следи Чин. И когато видяла как заварената й дъщеря милва морската костенурка, колко нежно костенурката гледа девойката, жената се досетила коя е тази костенурка,
И мащехата решила да причини мъка на омразната си завареница. Напекла тя препечени питки, сложила ги под дюшека си и легнала. Щом рибарят влязъл в хижата, жената почнала да се обръща ту на едната, ту на другата страна. Захрущели под дюшека препечени питки, а хитрата мащеха запъшкала и занареждала:
– Обърна се наляво – костите ми пращят! Обърна се надясно – костите ми трещят! Приближава се смъртта ми, ох-ох! Приближава се смъртта, ох-ох!
– Как да те излекувам? – попитал рибарят. Жената отговорила:
– Стига само да изям една лъжица чорба от морска костенурка, и ще се оправя. Иди на брега, там винаги има костенурки!
Отишъл рибарят на морския бряг, гледа – на пясъка седи Чин, а до нея една голяма костенурка. Доближил се рибарят дебнешком до костенурката, ударил я с веслото и я убил. Девойката заплакала горчиво, спуснала се към костенурката, почнала да я прегръща и целува… Но бащата отблъснал дъщеря си, метнал костенурката на гръб и се отправил към къщи.
Жената видяла мъжа си с мъртвата костенурка, скочила от рогозката и казала:
– Аз съм вече здрава: хвърли костенурката на гладните кучета!
Мъжът така и направил – дочакал да се свечери и хвърлил костенурката накрай село. Но кучетата дори не успели да се доближат до костенурката, тъй като до нея стояла Чин. Тя внимателно отнесла костенурката до в къщи, изкопала край пътната врата гроб и погребала в него майка си.
Горчиво плакала Чин през цялата нощ. А на сутринта, щом изгряло слънцето, девойката изведнъж чула нежен звън. Тя изтичала навън от хижата и видяла, че на гроба на майка й израснало чудно мангово дърво. Всичките плодове на това дърво били златни и сребърни.
Ветрецът полюлявал клонките, плодовете се докосвали един до друг и нежно звънели.
Цялото село се събрало пред хижата на рибаря да гледа чудното дърво.
В това време се зачули звуци от ловджийски рогове и лай на кучета. Императорът отивал в джунглите на лов за диви слонове. Пътят му минавал покрай хижата на рибаря.
Когато се приближил до чудното дърво, императорът попитал:
– На кого принадлежат тези чудесни плодове?
– Това дърво е на моята дъщеря, милостиви господарю! – извикала мащехата. – Тя го е отгледала!
– Покажи ми дъщеря си – заповядал императорът. – Тя заслужава награда…
Доведената дъщеря бързо изскочила напред и се поклонила.
– Това дърво твое ли е? – попитал императорът.
– Мое, добри ми господарю, мое…
– Тогава откъсни ми десет сребърни и десет златни плода и аз щедро ще те наградя!
Доведената дъщеря се спуснала към дървото и почнала да го друса. Но колкото и да се мъчела, нито един плод не паднал на земята. Те дори престанали да звънят. Тогава тя се покатерила на дървото и се опитала да откъсне плодове от клонките. Но щом докоснела някой плод, той веднага повяхнал, ставал сух и набръчкан.
Императорът се намръщил и сърдито казал:
– Слизай на земята, лъжкиньо! Това не е твое дърво. Но аз искам да зная кому принадлежат сребърните и златните плодове!
Тогава Чин излязла напред и казала:
– О, мое дърво! Дай ми десет златни и десет сребърни плода!
Още не изрекла тия думи, и в краката й паднали десет златни и десет сребърни плода.
– Ето кой е истинският стопанин на дървото! – извикал императорът и заповядал на слугите си да покачат Чин на неговия слон.
– Ще те заведа в моя дворец – казал императорът на девойката. – След три дни ще стане нашата сватба.
Щом императорът и свитата се отдалечили от селището, мащехата грабнала брадвата и започнала да сече дървото със сребърните и златните плодове. Когато дървото рухнало, от хралупата му изхвръкнала една кукувица и полетяла след императорската процесия.
Императорът удържал думата си. След три дни дъщерята на рибаря станала негова жена.
Мащехата се научила за това и решила да погуби завареницата си. Тя заповядала на своята дъщеря да изрови дълбока яма сред къщи, а сама заминала при завареницата си.
Лошата жена пристигнала в двореца, прегърнала завареницата си и почнала да й говори:
– Не можем да живеем без тебе. Много ни домъчня. Ела ни на гости поне за три дни!
Завареницата повярвала на думите на мащехата си, тръгнала за родното си село. Пристигнала в къщи и мащехата почнала да угощава завареницата си с различни сладкиши. Угощавала я, угощавала я и изведнъж изпуснала една лъжица в ямата.
– Ей сега ще я извадя – казала дъщерята на рибаря и скочила
долу за лъжицата.
В същата минута мащехата грабнала котел с вряла вода и го изляла в ямата. Но преди още лошата жена да пипне котела, отвън три пъти изкукала кукувица. В миг врялата вода се превърнала в обикновена вода, а Чин изчезнала. Вместо нея от ямата изхвръкнала птичка – земеродно рибарче.
Минали се пет дни и императорът изпратил пратеници за жена си. Мащехата видяла пратениците на императора и казала:
– Вашата господарка заповяда да я чакате на кръстопътя на четирите пътища!
Пратениците тръгнали към кръстопътя на четирите пътища. А в това време мащехата пременила дъщеря си в дрехите на Чин, покрила лицето й с копринена кърпа и я завела при пратениците на императора.
Пратениците почтително настанили дъщерята на лошата жена върху украсения със злато слон и бързо се отправили обратно.
Императорът с нетърпение очаквал завръщането на своята жена. Той заповядал на слугите си да се покатерят на най-високата палма и ла гледат към пътя. И когато в далечината се показал слонът, който носел на гърба си доведената дъщеря, слугите изтичали при императора и радостно извикали:
– О, повелителю! Радвай се и ликувай! След малко нашата госпо¬дарка ще прекрачи прага на твоя дворец.
Зарадваният император побързал да посрещне жена си. Но ко¬гато махнал покривалото от лицето й, той ядосано извикал:
– Жено, коя си ти?
– Нима не ме позна, господарю мой? Аз съм твоята покорна жена – отговорила доведената дъщеря.
– Лъжеш, жено! – извикал отново императорът. – Прекрасното лице на моята жена приличаше на цвета на лилията. А твоето лице е сякаш утъпкан от слонове път.
– О, господарю! – казала доведената дъщеря. – Докато бях в моето село, постигна ме голямо нещастие. Заболях от шарка и лицето ми стана грапаво и грозно!.. Ако ме прогониш, аз ще умра от скръб!
– Не, ти не приличаш на жена ми – казал императорът. – Очите на моята жена са ясни, големи и спокойни, сякаш езера на разсъмване. А твоите очи са мътни и неспокойни.
– О, господарю, аз се страхувах, че ще ме разлюбиш, и плаках толкова много, че очите ми потъмняха!
– Добре – казал императорът .- Моята жена е изкусна тъкачка. Ако ти си Чин, изтъчи ми до утре парче плат за дрехи!
Доведената дъщеря влязла в стаята за тъкане, приближила се до чекръка и заплакала от страх. Тя никога през живота си не била работила и сега в ужас очаквала да открият измамата й.
Но изведнъж през прозореца влетяло рибарчето. То кацнало на чекръка и започнало бързо да преде преждата с човчицата и крачетата си. Това било Чин. Тя чула желанието на своя добър мъж и за да му достави радост, решила сама да изпреде преждата и да му ушие дрехи.
Злобната доведена дъщеря като омагьосана наблюдавала работата на малката птичка.
Когато птичката привършила, измамницата грабнала вретеното, ударила с него птичката и я убила. После извикала готвача и му заповядала:
– Изпечи тази птица и я поднеси на императора за вечеря!
След тези думи тя грабнала новите дрехи на императора, изтичала при него и му казала:
– Изпълних твоята заповед, господарю мой. Виж как съм изтъкала и ушила дрехите ти!
Императорът погледнал и се учудил: така хубаво тъчала само Чин!
Когато императорът седнал да вечеря, слугата му поднесъл иа златно блюдо изпечената птичка. Доведената дъщеря казала:
– Тази отвратителна птица ми пречеше, когато тъчех дрехите ти. Аз я убих и заповядах да ти я поднесат за вечеря.
В този момент императорът чул как надалече печално кука кукувица и, кой знае защо, му станало мъчно за птичката; той не ял от нея и заповядал на слугата да отнесе обратно блюдото.
– Хвърли я навън на котките! – извикала след него доведената дъщеря.
Когато слугата изнесъл блюдото, той също чул печално кукане. Кой знае защо, и на него му станало толкова мъчно за птичката, че не я хвърлил на котките, а я заровил недалеч от двореца.
Сутринта придворните видели близо до двореца голямо дюлево дърво. Всички се учудили: как е могло такова голямо и красиво дърво да израсне за една нощ! Единствен само слугата знаел, че на това място е погребана птичката.
След известно време покрай двореца минала една бедна бабичка. И когато седнала да си почине на сянка под дюлевото дърво, в кра¬ката й паднала голяма дюля.
– Боговете са ми изпратили вкусна вечеря – казала бабичката.
Но като погледнала в къщи дюлята, видяла, че плодът е още съвсем зелен.
– Ще я сложа в глиненото гърне, там ще доузрее – решила старата жена.
Така и направила.
На другия ден рано сутринта бабичката отишла в гората за съчки.
Когато се върнала, тя се смаяла. В бедната колиба всичко било прибрано, изметено, дори огънят в огнището запален. Що за чудо е това!
И старата жена решила да разбере кой й помага.
На другия ден на разсъмване жената се престорила, че отива пак в гората. А всъщност се скрила зад вратата и почнала да гледа през пролуката какво става в колибата.
Щом слънчевите лъчи огрели земята, бабичката видяла от глиненото гърне да излиза една съвсем мъничка девойка. Девойката бързо започнала да расте и за минута се превърнала в млада жена с невиждана красота.
– Но това е нашата господарка, жената на императора! – възкликнала бабичката и се затичала право към двореца.
Първият, когото видяла в двореца, бил готвачът.
– Господин готвач – извикала старата жена, – моля ви се, елате по-бързо в моята колиба!…
Когато готвачът стигнал до жилището на бабичката и погледнал през пролуката на вратата, не повярвал на очите си: жената на императора метяла колибата на бабичката!
Готвачът и бабичката дълго придумвали Чин да се завърне в двореца. Когато тя се завърнала, императорът извикал радостно:
– О, моя жено, ти отново си станала прекрасна!
В това време се появила доведената дъщеря. Тя блъснала Чин и закрещяла:
– Не ти, а аз съм жената на императора! Ти си магьосница, която е откраднала моя образ! О, мъжо, заповядай да хвърлят магьосницата в клетката на леопардите!
А Чин казала:
– Нека съдбата ни бъде решена по старинния обичай! Дайте ни два меча и ние ще се бием! Правият винаги ще победи!
Императорът се съгласил и заповядал да донесат два меча: единия дървен, другия железен. Доведената дъщеря веднага грабнала железния меч. А дъщерята на рибаря се подпряла на дървения меч и казала:
– Истината е по-силна от меча! В ръцете на правия дървеният меч е по-здрав от железния!
Доведената дъщеря замахнала с меча и ударила с всичка сила жената на императора. Но мечът не причинил никаква вреда на Чин. Щом като докоснал Чин, железният меч станал по-мек от лебедов пух.
И всички извикали радостно:
– Ето нашата истинска господарка! Ето жената на императора!
Доведената дъщеря видяла, че истината е разкрита, и се спуснала да бяга.
Тогава Чин хвърлила след нея дървения меч. И щом дървеният меч докоснала злата измамница, тя се строполила на земята, разсечена на две.
Така възтържествувала правдата.
Оттогава императорът и дъщерята на рибаря заживели в мир и щастие. В тяхната градина се поселила кукувицата. И достатъчно било тя да зърни само жената на императора, за да започне весело да кука. Императорът и Чин толкова обикнали кукувицата, че заповядали на слугите си да я хранят с отбрани зърна върху златен поднос и да я поят с изворна вода от сребърно блюдо.