Роптаещият ученик

Ле Дзи можел с лекота да се движи из въздуха, яхнал вятъра.
За това научил ученикът Ин. Той дошъл при Ле Дзи и няколко месеца не си отивал у дома. Молел учителя да разказва в свободното си време за своето изкуство, десет пъти се обръщал с дълбока почит и десет пъти учителят нищо не казвал. Накрая ученикът Ин възроптал и поискал разрешение да си вземе сбогом. Ле Дзи и тогава нищо не казал.
Ин си отишъл, но мисълта за учението не го оставяла и след известно време пак се върнал.
– Защо толкова пъти идваш и си отиваш? – попитал го Ле Дзи. Преди се обръщах към теб с молба – отговорил Ин, – но ти нищо не ми каза и аз ти се обидих. Сега забравих обидата и затова съм дошъл отново.
– Преди те считах за проницателен – казал Ле Дзи. – Ти се оказа толкова невеж. Добре, остани. Аз ще ти разкажа това, което ми откри учителят. Откак започнах да служа на Учителя, минаха три години, аз изгоних от сърцето си мислите за истинското и лъжливото, а на Устата си забраних да говори за полезното и вредното. Едва тогава бях удостоен с усмивката на учителя.
Минаха пет години. В сърцето ми се родиха нови мисли за истинското и лъжливото, а устата поновому заговори за полезното и вредното. И едва тогава бях удос-тоен с усмивката на учителя. Минаха седем години и давайки воля на сърцето си, вече мислех за истинското и лъжливото. Давайки во-ля на Устата си, аз не говорех нито за полезното, нито за вредното. И едва тогава учителят ме извика и ме сложи да седна до него на рогозката.
Минаха девет години и както и да принуждавах сърцето си да мисли, както и да принуждавах устата си да говори, аз вече не знаех кое за мен е истинско и кое лъжливо, кое е полезно и кое – вредно. Аз вече не знаех, че учителят е моят наставник. Престанах да отличавам вътрешното от външното. И тогава всичките ми чувства сякаш се сляха в едно цяло: зрението стана подобно на слуха, слухът – на обонянието, а обонянието на вкуса. Мисълта ми се сгъсти, а тялото се освободи, костите и мускулите се сляха в едно. Престанах да усещам на какво се опира тялото, на какво стъпва кракът и следвайки вятъра, започнах да се придвижвам на изток и на запад. Подобен на листо на дърво или на суха люспа, аз в края на краищата престанах да осъзнавам вятърът ли е оседлал мен, или аз вятъра.
Ти сега се засели до моите врати и още не беше минал кръгъл срок, а роптаеше и се обиждаше два пъти и три пъти. Нито една част от тялото ти не може да възприеме вятъра, земята не може да подкрепи нито една твоя става. Как разчиташ да ходиш по въздуха, оседлал вятъра?