Мъдростта на Ходжа

Представи си прашен площад в малък град. Наоколо – търговци, сергии, хора, които спорят, смеят се, надвикват се. В центъра – кръг от зяпачи. Там стоят двама: Настрадин Ходжа – спокоен, леко усмихнат, и един дервиш с важна физиономия, който се държи така, сякаш е изял цялата мъдрост на света.

Ходжата първо му задал няколко въпроса. Прости, ясни. Но дервишът започнал да се увърта, да философства, да говори много… без да каже нищо.

Тълпата се подсмихвала.

Накрая дервишът не издържал. Изправил се, изтупал дрехата си и казал с раздразнение:
— Аз мога да ти задам такива въпроси, че няма да може да им отговори дори дядо ти!

Ходжа наклонил глава и спокойно отвърнал:
— На този свят няма нещо, което да не знам.

Тълпата притихнала.

Дервишът присвил очи:
— Добре тогава… Кажи ми къде е центърът на земята?

Ходжата без да се замисли, взел една пръчка, забил я в праха до себе си и казал:
— Тук.

— Докажи! — изригнал дервишът.

Ходжата свил рамене:
— Ако не вярваш, измери. Земята е голяма – смятай си.

По площада минал тих смях.

Дервишът стиснал зъби и стрелнал втори въпрос:
— Колко звезди има на небето?

Ходжата погалил магарето си, което кротко стояло до него:
— Толкова, колкото косъма има на това магаре.

— Доказателства?! — вече кипял дервишът.

— Брой ги — отвърнал Ходжата спокойно. — Небето е твое, магарето – мое. Почвай.

Хората вече открито се смеели.

Дервишът, почервенял, решил да удари последно:
— Добре! А колко косъма има в моята брада?

Ходжата се усмихнал широко:
— Точно толкова, колкото са на опашката на магарето ми.

Това вече било прекалено.

— Лъжеш! — извикал дервишът.

Ходжата пристъпил една крачка напред, посочил ту брадата му, ту опашката на магарето и казал съвсем спокойно:
— Ето я брадата ти. Ето я опашката. Дърпай косъм по косъм от двете и сравнявай. Ако не излязат еднакви — тогава ме обвини.

Настъпила тишина… после площадът избухнал в смях.

А дервишът останал насред праха — с цялата си “мъдрост”, която тежала по-малко от една пръчка, забита в земята.