Мелничарят

Живял някога един мелничар — човек сръчен, но стиснат до крайност. Воденицата му стояла край малка рекичка, а той, за да печели повече, издигнал здрав бент в края на гората. Водата се събрала зад него и образувала тихо езеро. Оттам, по тясна тръба, тя се изсипвала с мощ върху колелото и ден след ден мелницата работела без умора.

Чувал след чувал зърно се превръщал в брашно. Печалбата растяла.
И с нея — и алчността.

Един ден мелничарят забелязал нещо дребно — тънка пукнатина в стената на бента. Хората го предупредили:

— Поправи я веднага. Малкото лесно става голямо.

Но той махнал с ръка.

— Глупости! Няколко капки вода няма да съборят бента.

Истината била проста — не му се давали пари и време.

Вечерта пукнатината се разширила. Водата започнала да си проправя път по-настойчиво. Но мелничарят само свил рамене:

— Утре. Днес е късно.

Нощта дошла тиха… до един момент.

В полунощ земята потреперила от глух тътен. Мелничарят се събудил, скочил и се втурнал навън. Там го чакала гледка, която не можел да спре — бентът се бил разкъсал, а водата, освободена като звяр, се изливала неудържимо по нивите му.

На сутринта слънцето огряло не ниви, а едно кално, безкрайно блато.
Трудът му — пометен. Печалбата — изчезнала. Надеждата — удавена.

И тогава той разбрал онова, което бил пренебрегнал:

Понякога най-малката пукнатина
разрушава най-голямото дело.