Как можете да съдите

Живял в едно село старец. Той бил много беден, но всички императори му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Никой никога не бил виждал подобен кон, отличаващ се с такава красота, грациозност, сила… Ах, какво чудо бил този кон! Императорите предлагали в замяна всичко, което старецът можел да си пожелае! Но той отговарял: "Този кон за мен не е кон, той е личност, а как може да се продаде личност, бихте ли ми обяснили? Той е мой приятел, а не собственост. Как може да бъде продаден приятел?! Невъзможно е!" И въпреки че бедността му била безпределна, а съблазни да продаде коня – безброй много, той не го правел.
И ето че една сутрин, като влязъл в конюшнята, открил, че е празна. Събрало се цялото село и всички в един глас казали: "Ти си глупак! Ние Всички знаехме предварително, че този кон ще го откраднат в един прекрасен ден! При твоята бедност да пазиш такава скъпоценност!… По-добре да го беше продал! Щеше да получиш всяка сума, която би назовал – затова са императори¬те, за да платят всяка цена! А сега къде е конят ти? Какво нещастие!"
Старецът казал: "Стига-стига, не се увличайте! Кажете просто, че коня го няма в конюшнята. Това е факт, всичко останало са съждения. Щастие, нещастие… Откъде можете да знаете? Как можете да съдите?"
Хората казали: "Не лъжи! Ние, разбира се, не сме философи. Но не сме и такива глупаци, за да не виждаме очевидното. Откраднали са коня ти, което, разбира се, е нещастие!"
Старецът отговорил: "Аз ще се придържам към Факта, че щом конюшнята е празна, значи конят го няма там, а вие – както искате. Не знам нищо друго – щастие ли е това, или нещастие, защото това е всичко на всич¬ко малък епизод. А кой знае какво следва после?"
Хората се смеели. Те решили, че старецът просто се е побъркал от нещастие. Подозирали го, че не е съвсем наред: друг отдавна би продал коня. А той и на стари години си оставал дървар: ходел в гората, сечал дърва, събирал съчки, продавал ги и едва-едва свързвал двата края, живеейки в бедност и нищета. Но сега вече било очевидно,че е луд.
След петнадесет дни обаче конят неочаквано се върнал. Той не бил откраднат, а избягал в гората. И не се Върнал сам, а довел със себе си дузина диви коне. И отново се събрали всички хора и казали: "Да, старче, ти беше прав! Ние сме глупаци! Той наистина е щастие! Прости ни милосърдно глупостта!"
Старецът отговорил: "Какво ви става, ей богу! Върнал се е конят, и коне е довел. И какво от това? Не съдете! Щастие, нещастие – кой знае?! Това е само малък епизод. Вие сте прочели само една страница от книгата, нима можете да съдите за цялата книга? Ако човек прочете само едно изречение от страницата, как може да знае какво е написано на нея? Та вие даже една дума нямате! Животът е безбрежен океан! – буква от думата, да! А вие съдите за всичко, за цялото. Щастие, нещастие – струва ли си да се съди, никой не знае това. И аз съм щастлив в моето неосъждане. А сега вървете и не ми пречете, за Бога!"
И този път хората не могли да възразят на стареца. Ако изведнъж се окаже, че е прав и този път? Затова запазили мълчание, независимо че дълбоко в душата си Разбирали, че това е най-прекрасното и приказно щастие – дванадесет коня се върнали заедно с неговия! Стига само да поиска, и те могат да се превърнат в несметни богатства!
Старецът имал един-единствен млад син. Той започнал да обяздва дивите коне. Не минало и седмица, той паднал и си счупил крака. И отново се събрали хората. А Рагпа навсякъде са еднакви – отново започнали да съдят. Казали: "Да, старче, ти отново се оказа прав. Това е нещастие. Единственият ти син си счупи крака! Поне една опора имаше на стари години, а сега? Сега още по¬вече ще обеднееш!"
А старецът отговорил: "Ето на! Пак осъждане! Защо бързате? Защо бързате толкова? Кажете просто – синът ти си счупи крака! Щастие, нещастие – кой знае?! Животът върви на откъси, а да се съди, може за цялото."
И така се случило, че само след няколко дни страната била нападната от враг, започнала война и всички млади хора били призовани в армията. Само синът на стареца не бил повикан: той не можел да ходи, бедният осакатен. И отново хората се събрали, викали и плачели. От всеки дом тръгнал син или няколко мъже и нямало никаква надежда, че ще се върнат, защото нападналата ги страна била огромна и битката била загубена предварително – те няма да се върнат по домовете си!
…Цялото село стенело и плачело. Дошли хората при стареца и му казали: "Прости ни, старче! Бог вижда, че ти си прав – благословено беше падането на сина ти от коня. Макар и сакат, твоят син е с теб! Нашите деца си отидоха завинаги! А той е жив, даже може да започне и да ходи по малко. По-добре да си куц, но жив!"
Отговорът на стареца бил: "Не, с вас е невъзможно! Хора! Какво правите? Та вие продължавате отново и отново-съдите, съдите, съдите! Кой знае?! Вашите деца насила бяха взети в армията, а моят син остана при мен. Но никой не знае – благословия ли е това, или нещастие. И никой никога няма да е в състояние да узнае. Един Бог знае!"