Какво може да докара една глупава жена

В едно село живеела много глупава мома. За подигравка я наричали Умницата Гана. Всички я подигравали и се смеели на нейната глупост.
Но имала късмет жената.
Веднаж в селото дошъл по работа един умен и работлив мъж на име Стоян. Той харесал Умницата Гана и без още да знае за нейната глупост, поискал да се ожени за нея. Нейните родители се зарадвали и побързали да я дадат. Скоро станала сватбата и Стоян завел булката си вкъщи.
Още първите дни той разбрал колко е глупава жена му. Но нямало вече какво да прави. Само се ядосвал, че гледал хубостта й, а не се досетил да разбере какъв ум има…
Умницата Гана знаела криво-ляво да готви и да върши още някои дребни домакински работи, но нищо не отбирала от шиене.
Минали няколко месеца. Ризите на мъжа й се съдрали. Той й поръчал да ги закърпи.
– А-ха, ще ги закърпя, зер! – рекла Умницата Гана.
Взела иглата, намерила парчета платно и се заловила да кърпи. Работата й не вървяла. Кръпката се събрала, конците се оплели. Умницата Гана охкала, пъшкала, а до обяд нищо не закърпила. Понеже станало време да занесе храна на мъжа си, който орял на нивата, оставила всичко и с бохча в ръка тръгнала. Като вървяла из полето, гледа, край пътя имало шипки с много бодли.
Умницата Гана си рекла:
– Брей, защо ли й са тези игли на шипката? Сигурно с тях може да шие!
Минало това през ума на глупавата жена и веднага решила да донесе ризите, за да ги закърпи шипката.
Бързо оставила храната на мъжа си и се върнала вкъщи. Грабнала ризите и парчетата платно за кърпене. Отишла бързо при шипката. Поставила ризите върху бодлите й.
– Шипке ма, ще ми закърпиш ли ризите? – попитала тя.
Имало лек ветрец. Шипката се клатела, навеждала се и жената помислила, че се съгласява.
– Ха така те искам! Хубаво да ги закърпиш, че аз ще дойда привечер да си взема ризите.
Като казала това, отишла си. След малко минал един скитник, видял ризите, ухилил се и ги прибрал в торбата си.
Надвечер Умницата Гана отишла при шипката. Гледа – дрехите ги няма. Глупавата жена започнала да й се кара.
– Къде са ризите ми, ма шипке? Какво направи с тях?
То се знае, шипката мълчала.
– Казвай къде са, че сега ще те изскубна от корена.
Хич ти – шипка може ли да говори?
Още повече се ядосала глупавата жена, бързо отишла вкъщи, взела една мотичка и се запретнала да копае около шипката, за да я изскубе. Копала, блъскала, дърпала вейките и най-после я изтръгнала. Но не щеш ли, под корените се подала една тава с жълтици.
– Брей! – засмяла се доволна глупавата жена. – Видя ли какво направи от зор?
Тя не разбрала, че това са жълтици. Захвърлила шипката върху тях и си отишла у дома. В това време пристигнал и мъжът й. Тя почнала да му разказва:
– Ох, мъжо, да видиш какво патих днес с една крадлива шипка! Занесох й аз твоите ризи да ги шие – нали има игли – пък тя ги откраднала и скрила. Че като се разсърдих, че като почнах да я бия, бия, разкопах й около корените и я изскубнах. От зор тя пусна жълто.
Хванал се Стоян за главата и се затюхкал, че навремето не е гледал ума на жена си.
– Че де се е чуло и видяло шипка да кърпи ризи, бе жено? Толкова ли пък нямаш ум за пара?
– Ами че защо й са тогава бодлите? Те са също като игли и аз помислих, че може да шие с тях.
Идело на мъжа да набие хубаво глупавата си невяста, но нали били отскоро женени, въздържал се. После си помислил:
– Какво ли е онова жълто, дето уж шипката пуснала от зор! Каква ще е тази работа?
И той решил да отиде да види.
Сутринта рано-рано отишъл. Махнал изкоренената шипка и гледа – това са жълтици. Позаровил ги бързо, хукнал вкъщи, впрегнал воловете и се върнал. Натоварил ги в колата и ги закарал вкъщи. Но сега – нова беля. Ако жена му разбере, че това са жълтици, ще раздрънка из цялото село. Ще дойдат заптиета и ще му ги вземат. Решил да ги скрие от жена си. Но тя можела да види като ги крие и затова намислил с хитрост да я излъже.
– Жено! – казал той. – Днес ще завали голяма градушка и ще избие много свят. Трябва да се скриеш. Влез в онзи трап, дето е сред двора. Аз ще го покрия с рогозка, та да не те убие градушката.
Умницата Гана повярвала. Влязла в трапа. Стоян сложил две греди, а върху тях рогозка. Пръснал по нея просо и пуснал квачката с пилетата да кълват, та жена му да помисли, че наистина валяла градушка. Свивала се вътре Умницата Гана и треперела от страх да не падне някоя буца и да я убие. По едно време се престрашила и поискала да погледне през една дупка колко е голяма градушката, но квачката я клъвнала по челото. Потекла кръв и глупавата жена се свила още повече в дъното на трапа.
А в това време Стоян скрил в избата жълтиците. Върнал се при жена си, махнал рогозката и й казал, че вече градушката е минала.
– Я виж, мъжо – казала тя, като посочила раната на челото си. – Каква голяма градушка! Едно зърно ме удари тъй силно, че главата ми щеше да счупи…
– Нали ти казах! – рекъл мъжът й и се зарадвал, че глупавата му жена нищо не е разбрала.
Минали няколко дни. Умницата Гана колкото била глупава, толкова била и приказлива. Каквото й дойдело на устата, говорела, без да мисли. И разказала на съседките си за шипката, за жълтото под нейните корени и че мъжът й докарал това жълто вкъщи. Досетили се хората, че тук става дума за жълтици. Тези приказки дошли и до ушите на селския кадия, който пратил едно заптие да извика Стоян. Като излизал от къщи, той поръчал на жена си:
– Гано, аз скоро ще се върна. Ти пази добре вратата на къщата, разбра ли?
– Тъй зер – отвърнала глупавата жена.
Стоян отишъл със заптието, а Умницата Гана седнала до прага да пази вратата.
Трябвало да мине много време, докато Стоян се разбере с кадията и докато го убеди, че не е намерил никакви жълтици, а жена му говори от глупост каквото й дойде на устата. Но кадията бил хитър и все изпитвал Стоян, дано някак си го хване в лъжа. Така минало доста време. Умницата Гана се закахърила какво ли става с мъжа й. Решила да отиде в конака, за да разбере. Но нали Стоян бил поръчал да пази вратата, откъртила я, вдигнала я на гърба си и така, през селото, отишла в конака. Като я видял, мъжът й започнал да се вайка и пак да си бие главата.
– Защо си понесла тази врата, мари жено? – попитал я той.
– Че нали ми заръча да я пазя? Като се забави, аз си рекох, че може да се е случило нещо с тебе. Намислих да дойда да видя какво става. И изкъртих вратата, та я взех със себе си да я пазя, за да не ме гълчиш.
Мъжът се обърнал към кадията:
– Кажи ефенди, виждаш ли каква е умница моята жена? Гледай ти, какви щуротии прави. Акъллия човек може ли да върши такива работи? С глупавия си ум тя е казала, че уж съм намерил пари.
Цъкнал с език кадията, засмял се под мустак, но все пак попитал:
– Кога мъжът ти донесе онова жълтото вкъщи, мари?
– Че кога валя голямата градушка и една буца ме удари по челото. Гледай, още раната не е зараснала…
Замислил се кадията. От две години в тяхното село градушка не била валяла.
– Виждаш ли? – обадил се Стоян. – Виждаш ли, кади ефенди, какви ги дрънка неврели-некипели? Хич ти, на приказките на такава жена може ли да им се хваща вяра?
– Право е – съгласил се кадията и ги пуснал да си вървят.
Но от този ден Стоян станал още по-угрижен. Замаяла му се главата какво да прави със своята глупава жена. Тя щяла съвсем да развали живота му.
Най-после намислил да се отърве от нея, пък каквото ще да става. Ще каже на хората, че е избягала от къщи.
И една вечер я натоварил на колата и подкарал воловете. Като стигнал в гората, намазал й очите с някакъв мехлем да не вижда, за да не може да се върне назад. След това си заминал.
Викала го отначало Умницата Гана, викала го, но като не се обадил, завряла се тя под едни шубраци. Там заспала. Сред нощ наблизо, на една полянка, дошли разбойници. Те оставили на земята торбите си, пушките си и две кожени чанти с жълтици. Седнали да ядат. Но един от тях първо намислил да си измие ръцете. Взел една бъклица и спрял над храста, дето лежала глупавата жена. В тъмнината разбойникът започнал да се мие. Водата пръскала лицето на Умницата Гана. Тя се пробудила и с радост разбрала, че едното й око се е отворило.
– У-ха! – извкала тя. – Едното ми око се отвори.
Разбойникът се уплашил, затреперал, почнал да се озърта и избягал при другарите си.
– Ох, едва не примрях от страх! – пошушнал той. – При онзи шубрак, дето се тъмнее, има я някой караконджол, я някой вампир, я някоя вещица…
И той разказал какво е чул.
– Брей, че си бил страхлив! – извикал друг разбойник. – Чакай да видя аз каква е тази работа.
И той отшъл при шубрака. В това време се отворило от водата и другото око на жената.
– У-ха! – извикала тя още по-радостно. Отвори ми се и другото око.
Като чул тези думи разбойникът, уплашил се не на шега и хукнал към другарите си.
– Нещо страшно има там! – извикал той, примрял от страх. – Бягайте да бягаме!…
И хайдутите оставили всичко на тревата, плюли на петите си и нито се видели, нито се чули…
А в това време Умницата Гана пак заспала. Тя се пробудила сутринта рано. Станала. Гледа – на поляната храна, пушки, торби и две чанти, пълни с жълтици. Наяла се добре и после си тръгнала за вкъщи.
Още щом стигнала, почнала да вика от вратата на мъжа си:
– Да видиш, мъжо, на едно място в гората, дето снощи ме остави, колко жълто има като онова, дето изскочи под шипката!… И пушки има, и торби…
Стоян се канел пак да се тюхка, че жена му се връща, но като чул тези нейни думи, казал:
– Хайде да ме заведеш там, та да видим каква е тази работа.
Впрегнал колата, качили се и тръгнали. Като стигнали, гледа Стоян, наистина има пушки и чанти с жълтици. Той ги прибрал, натоварил на колата и занесъл у тях, като ги скрил на тавана. Умницата Гана го попитала:
– Мъжо, как му казват на това жълтото, дето го криеш?
– "Жълт боб" му казват. Ха сега, мълчи и на никого нищо не казвай, че да имаме да ядем през зимата.
Жената замълчала. Тя повярвала, че това е жълт боб.
Минали още няколко дни.
Веднаж в селото пристигнал един продавач на гърнета. Той обикалял с колата си и викал:
– А, грънци, ха… Хубави грънци, ха!
Чула го Умницата Гана и излязла на пътя.
– Чичо, бе – попитала го тя. – Даваш ли гърнета за "жълт боб"?
– Че защо да не ти дам? Напълни едно гърне с боб и ще ти го дам.
Тогава глупавата жена взела едно гърне, отишла на тавана и го напълнила с жълтици. После ги занесла на продавача, като ги изсипала в калпака му.
– Ето ти "жълт боб" – рекла тя.
Потреперал и се замаял човекът като видял толкова жълтици. Отначало той дума не могъл да продума. Сетне казал:
– Имате ли вкъщи още от този "жълт боб"?
– У-у-у-у!… Колкото искаш!
– Я, булка, иди ми донеси още някоя друга шепа, че ще ти дам много гърнета.
Зарадвала се Умницата Гана, отишла, грабнала още две шепи жълтици и ги занесла на продавача.
Той ги грабнал, огледал се да не го видят другите селяни и да разберат, че тази глупава жена му дава жълтици, та да ги вземат, оставил колата с биволите и грънците и хукнал през девет села в десето…
Глупавата жена го чакала да се върне, чакала го, но като не дошъл, повела биволите в двора и ги разпрегнала.
Минало още време. Продавачът го нямало никакъв. Чудила се глупавата жена защо той избягал като луд, чудила се и най-после се спряла пред колата и попитала гърнетата:
– Гърнета, къде отиде стопанинът ви?
Гърнетата си мълчали. Умницата Гана пак попитала сърдито:
– Кажете къде отиде господарят ви? На вас думам, говорете, че сега ви изпочупвам, ха!…
Ядосала се дето гърнетата не отговаряли, грабнала една тояга и прас, прас, прас – изпочупила ги всичките.
После седнала до вратата на прага уморена и потна. Биволите в това време кротичко си лежали на двора и преживяли. Единият бил се обърнал към глупавата жена, гледал я в очите и дъвкал бялата пяна в устата си. Глупавата жена помислила, че биволът й се присмива. Тя свила вежди и крeснала:
– Хей, биволе, не ми се смей, че те закалям…
Разбира ли ти бивол от говор? Той продължавал да я гледа, да си преживя и да маха опашката си. Умницата Гана скочила.
– Чуваш ли, бре? Не ми се присмивай, че сега ще те заколя!
И, като видяла, че биволът не й обръща внимание, влязла вкъщи, грабнала един голям нож и се хвърлила да коли бивола. Той се дърпал, ритал, пръхтял, но нали бил легнал, а ножът остър, криво-ляво, жената прерязала гръкляна му и алена кръв зашуртяла по земята.
Сега глупавата жена се заловила да дере и да сече бивола, че да го внесе вътре. Цялата се изцапала с кръв, охкала, пъшкала, но не могла да одере животното. В това време кучето се навъртало наоколо и се хвърлило да къса от топлите меса. Видяла го жената, вързала го с едно въже и взела да се чуди къде да завърже кучето. Най-после намислила. Влязла в избата и вързала кучето за канелата на бъчвата с вино. След това отишла на двора да продължи работата си. В това време кучето се дръпнало силно, повлякло канелата и излязло навън. Всичкото вино от бъчвата изтекло. Видяла глупавата жена, че кучето пак се навърта с въже на врата и с канелата на другия край и се зачудила каква е тази работа. Отишла в избата и що да види: виното изтекло и избата заприличала на блато. Какво да прави сега? Мъжът й обичал виното и тя се уплашила той да не я бие, като го види изтекло. Мислила, мислила какво да прави и най-после намислила: върху хамбаря имало два чувала с брашно. Тя решила да ги изсипе, за да попие с брашното виното и после пак да го събере в чувалите. Така мъжът й нямало да забележи, че виното е разлято. Запретнала се и изсипала брашното. То се знае, станала една мътна каша, здраве му кажи. Ами сега, какво да прави? В чувала не можело да се събере тази каша. Най-после си казала:
– Брей, че хубава каша стана! Я да я разбъркам добре, че ще има цял месец да варим и да ядем!…
И тя нагазила боса да бърка с крака кашата…
В това време Стоян пристигнал. Видял той счупените гърнета, видял заклания бивол и пак се хванал за главата. А от избата Умницата Гана му извикала:
– Ела, мъжо, да видиш каква каша съм приготвила… Пръстите да си оближеш!
Надникнал Стоян, видял какво е направила жена му, причерняло му пред очите, че като взел една тояга, та бой, бой… докато Умницата Гана примряла…
След три дни тя умряла от раните си.
А Стоян затворили в тъмница. Там той изкупвал греха си, че се оженил за такава глупава жена…