Съзвездието Кумова слама

Представи си планинско село — сгушено между борове, с чист въздух и треви, които миришат на лек. Там живеел един беден човек. Нямал много, но когато му се родило дете, сърцето му се напълнило с радост. Искал най-доброто за него — и затова поканил за кръстник самия Господ.

И Господ дошъл.

Кръстил детето, благословил го да живее дълго и спокойно, огледал се наоколо и видял — планината ражда трева като никъде другаде. Поръчал да му направят плевник, та да събира сено там. И си отишъл.

Минали години.

Детето пораснало, станало мъж, взел си добра жена. Направили сватба — и пак поканили Господ. Той отново дошъл, седнал на челото на трапезата, благословил младите за живот и челяд… и пак си тръгнал тихо.

Но след радостта дошла тежка зима.

Снегът затрупал всичко. Студът стискал земята като в менгеме. Животните почнали да гладуват. Храната свършила.

Младият мъж дълго се колебал… и накрая отишъл до Божия плевник. Взел малко слама. Не много — само колкото да спаси добитъка си. Натоварил я в два коша на кобилата и тръгнал обратно през нощта.

Но не видял нещо важно.

Дъната на кошовете били паднали.

И докато вървял, сламата бавно се изсипвала зад него — зрънце по зрънце, като пътека.

Когато стигнал вкъщи — кошовете били празни.

Господ видял, че липсва слама. Не се ядосал веднага. Пратил ангел да провери.

Ангелът лесно намерил пътя — сламата го водела като нишка.

Стигнал до къщата.

— Защо не поиска? — попитал той тихо. — Защо открадна?

Човекът свел очи… но излъгал:

— Не съм аз…

Тогава Господ проговорил.

И този път думите му били тежки:

— Нека тази слама да се запали… и никога да не изгасне.

И в същия миг пътеката от слама пламнала — но не като огън, който изгаря, а като светлина, която показва.

Светнала ясно, право към дома на човека.

И Господ вдигнал тази огнена следа високо в небето.

За да я виждат всички.

За да помнят — че каквото и да направи човек, няма как да го скрие.

Дори и в тъмното.

Оттогава хората нарекли тази светла небесна пътека „Кумова слама“.

А тъмните петна по нея…

казват, че са стъпките на кобилата, която носела празните кошове.