Приказката за Вълшебника „Съ“

Имало едно време, в царството на Българските думи, едно малко градче – Словоград.
Там живеели всякакви думи – къси и дълги, смешни и сериозни, лесни и такива, които дори речникът произнасял със затворени очи.
В края на града се намирало училището „Златното изречение“.
Една сутрин госпожа Маринова влязла в класната стая с усмивка.
– Деца, днес няма да пишем диктовка.
Класът въздъхнал от облекчение.
Само Иванчо присвил очи.
– А контролно?
– Не.
– Изпитване?
– Не.
– Домашно?
– Ще видим.
– Хм… Значи денят започва добре, но ще видим как ще свърши…
Учителката се усмихнала и написала на дъската само едно малко:
„съ“
В този миг буквите заблестели.
От тебешира изскочил дребен магьосник с брада до коленете и шапка, три пъти по-голяма от него.
– Представям се! Аз съм вълшебното „съ“!
Поклонил се толкова ниско, така че шапката скрила главата му.
– Ох… пак забравих къде ми е лицето…Но вие ме знаете аз съм Магьосника Съ
Децата прихнали.
Иванчо веднага вдигнал ръка.
– Можеш ли да превърнеш двойката ми в шестица?
– Не.
– В петица?
– Не.
– В четворка?
– Не.
– Е, ти си най-слабият магьосник, когото съм срещал.
– Аз не поправям бележници – възмутил се магьосникът. – Аз правя хората да бъдат… заедно.
– Това си е доста по-трудно – признал Иванчо.

– Кой знае дума със „съ“? – попитала учителката.
– Съученици! – извикала Мария.
Изведнъж чиновете сами се разместили и всички седнали един до друг.
Един учебник започнал сам да се разлиства.
Друг сам си написал домашното.
– Госпожо! – скочил Иванчо. – Искам точно този учебник!
– Магията трае само десет секунди. За съжаление!
– Жалко… за образованието. Съчувствам ви !
И така следваща дума в съревнованието…?
– Съседи! – извикал Петър.
От стената израснали две къщички.
– Добро утро!
– Добро утро!
– Имаш ли малко захар?
– Имам.
– А бормашина?
– Имам.
– А тишина?
– Не. Нашият Пешо учи тромпет.
– Ох…
– Ето защо съседството понякога е изпитание – въздъхнала учителката.

– Съотборници! – извикал Николай.
В класната стая нахлули футболисти.
Един ритнал топката.
Тя ударила глобуса.
Глобусът се завъртял толкова бързо, че Африка за миг се озовала до Северния полюс.
– Госпожо! Съпътник – извикал Иванчо.
– Да? Но е Спътник ! Не се признава!
– Ех… пак една буква ми провали кариерата. Тогава викам съпорт.

– Сътрудници! – казала Елена.
Появили се три джуджета.
Едното чукало пирон.
Второто държало дъската.
Третото снимало всичко с телефона.
– А ти защо не работиш? – попитал Иванчо.
– Аз съм отдел „Съпорт“, включвам се когато всичко се обърка.

На дъската започнали сами да се изписват още думи:
съавтори
съмишленици
събеседници
– Съавтори са хора, които пишат заедно – обяснила учителката.
– Значи единият пише…
– Да.
– …а другият казва: „Аз това щях да напиша.“
-Съмнявам се
Класът се разсмял.
– Съмишленици?
– Хора с една идея.!
– Значи аз и Петър сме съмишленици.
– Защо?
– Защото и двамата мислим, че домашно не трябва да ни давате.

Иванчо вече се усмихвал загадъчно.
Всички знаели, че това означава неприятности.
– Госпожо…
– Да?
– А хората с общо мнение?
– Съмишленици.
– А хората с общо съмнение?
Учителката се замислила.
Магьосникът се замислил.
Целият клас се замислил.
Минала почти минута.
Иванчо се ухилил.
– Видяхте ли? Вече всички имаме едно и също съмнение.
Дори магьосникът се засмял.
– Не е вярно като граматика… но е много вярно като чувство.

В този момент вратата се отворила.
Влязъл самият цар на Словоград.
– Чух, че тук изучавате най-вълшебната представка.
– Да, Ваше Величество.
– Имам един въпрос.
– Заповядайте.
– Как се наричат децата, които получават двойки?
Настанала тишина.
После Иванчо спокойно станал.
– Бъдещи отличници.
– Защо?
– Защото вече знаят откъде се започва, от двойкта и така до шестица.
Царят се усмихнал.
– Харесваш ми.
– И аз себе си.

Накрая госпожа Маринова изтрила цялата дъска.
Оставило само малкото:
съ
– Знаете ли защо е толкова вълшебно? Представката „съ“ означава заедно.
Децата поклатили глави.
– А защо няма представка „сам“?
Магьосникът се усмихва.
– Защото човек може да живее сам. Но не може да построи свят сам.
Означава:
заедно да учим,
заедно да мислим,
заедно да творим,
заедно да помагаме,
заедно да носим отговорност,
заедно да живеем.
Иванчо този път мълчал.
Учителката се учудила.
– Какво има?
– Мисля.
– И какво измисли?
– Че най-хубавата дума май не е „аз“.
– А коя е?
– „Ние“.
Вълшебното „съ“ заблестяло като малко слънце.
Всички думи оживели.
Съучениците се хванали за ръце.
Съседите си помахали.
Съотборниците си подали топката.
Сътрудниците довършили чина.
Дори директорът върнал топката на футболистите.
Всички извикали:
– Да живее „ние“!
И точно когато учителката решила, че денят е завършил съвършено, Иванчо вдигнал ръка.
– Госпожо…
– Да?
– След като сме „ние“, домашното няма ли да го пишем всички заедно?
Учителката се усмихнала.
– Не, Иванчо.
– Ех… знаех си, че и най-силната магия си има граници.
А магьосникът „съ“ намигнал и тихо прошепнал:
– Домашното всеки пише сам… но човек никога не трябва да живее сам.
И точно затова най-силната дума в целия свят не била „аз“, а „ние“.
– Магьоснико, а коя е най-хубавата дума, която си направил?
Магьостника Съ се усмихнал.
– Не съм я направил аз.
– Коя е?
– Състрадание.
Настъпила тишина.