СЪВЕТЪТ НА ВСЕЛЕНСКИТЕ КОСМОНАВТИ

Някъде между орбитата на Сатурн и една забравена метафора от XX век, в станция, която официално се водеше „Космическа обсерватория-9“, а неофициално – „Канцеларията (щото тук всичко се влачи)“, се събра най-нелогичният съвет в историята на човечеството.
Кръглата маса от рециклиран титан беше леко наклонена, защото никой не беше прочел инструкцията за монтаж. Ако беше на Земята, човек щеше да каже, че всички гравитират около нея. Но тук нямаше гравитация. Имаше само ракия и его. На масата спореха за титлата:

ВСЕЛЕНСКИ КОСМОНАВТ

Да не се бърка със селски космонавт. Макар че разликата беше тънка като салфетка в квартална кръчма.
Самото звание не даваше особена власт. Не даваше мъдрост. Не даваше безсмъртие.
Даваше: право пръв да избираш месото в месарницата; безлимитна Троянска сливова доживотно; и служебен анцуг с надпис: „ГАЛАКТИЧЕСКИ ЧОВЕК НА ГОДИНАТА 1909“.
Заради това всички бяха готови да спорят до топлинната смърт на Вселената.
Около масата се рееха: Малкият принц – пак тъжен, но този път и леко раздразнен, защото не можеше да реши шалчето наляво или надясно да го завърти. Юрий Гагарин – усмихнат, сякаш току-що е паркирал „Восток“-а на задна. Нийл Армстронг – чистеше лунен прах, който явно се размножаваше сам и вече му скърцаше между зъбите.
Пиркс – пушеше нещо, което по документи беше респиратор, но миришеше на „няма значение“ сещате се . Крис Келвин – гледаше пода, който тук понякога отговаряше.
HAL 9000 – нервно премигваше, защото Wi-Fi-ят беше кръстен „Бог_5G“, а никой не му даваше паролата. Дейв Бауърман – изглеждаше като човек, който е рестартиран без съгласие и бутлоудера му зарежда на руски. Терешкова – седеше така, сякаш всеки момент ще подаде рапорт към Вселената за отпуск и мезонет в Поморие. Рипли – гледаше всички като потенциални извънземни без потенциал. Айлин – полу-човек, полу-експеримент, леко светеща и абсолютно без търпение към глупости и песни от типа на бангаранга.
АЛФ – седеше върху пулта за управление, ядеше семки и твърдеше, че е дипломат от Мелмак, макар да приличаше на безработен акордеонист от междугалактическия цирк.
И.Т. – стоеше кротко до буркан лютеница и светеше като развълнуван хладилник и тайно се опитваше запише рецептата.
Събранието започна.
„Най-важното е невидимо за очите“, каза Малкият принц.
„Да, ама аз го снимах“, отвърна Армстронг.
„С филтър“, добави Пиркс.
Гагарин вдигна ръка:
„Поехали!“
„Седни“, каза Терешкова.
„Това не е автобус.“
Рипли въздъхна:
„Ако още веднъж чуя за „малката крачка“, ще направя голям проблем.“
HAL се включи:
„Изчислявам, че разговорът деградира със скорост 3.2 глупости в секунда.“
„Това е бавен ден“, каза АЛФ.
После внезапно скочи каза „вкусна“ и се стрелна. От тавана падна котка.
„Изпуснах я“, обясни той.
„Това домашен любимец ли беше?“ попита Малкият принц ужасено.
„Не“, каза АЛФ. „Предястие.“
HAL 9000 замълча за три секунди.
После каза:
„Регистрирам психопатия.“
„Регистрирам глад“, отвърна АЛФ.
И.Т. вдигна малкото си светещо пръстче:
„И.Т. … вселенски.“
„ТИ?!“ — изсмя се АЛФ.
„Братле, теб те караха в кошница на велосипед, когато аз вече облизвах бонбоните на Лин!“
И.Т. посочи буркана:
„Аз… ще мога да правя лютеница.“
Настъпи уважително мълчание.
„Това е силен аргумент“, призна Пиркс.
Точно тогава вратата изсъска.
Влезе Създателят.
По халат. На сини райета. С чанта от пазара. От нея стърчеше праз, луканка и нещо подозрително като ракия. Изглеждаше като Бог, който е слязъл да оправи бушоните.
„Пак ли спорите кой е по-велик?“ Огледа ги уморено. „Ей затова не ви пускам сами.“
Извади: три бутилки Троянска сливова; огромна шопска салата; мускалче с розово масло; и тава кюфтета, които миришеха така, че дори HAL поиска рецепта.
„От България“, каза той. „И го давате културно.“
Първата ракия мина като молитва.
Втората — като философия.
Третата — като парламентарен дебат.
Четвъртата се появи мистериозно.
Гагарин вече прегръщаше Рипли и пееше: „Земля в иллюминаторе…“
„Юрий, ако не млъкнеш, ще те катапултирам“, каза тя спокойно.
Айлин вече светеше като коледна украса на ядрен реактор.
„МОЯТ ГЕНОМ СЕ РАЗПАДА, А ВИЕ СПОРИТЕ ЗА ПРАХ!“
Армстронг: „Това е исторически прах.“
„И нервите ми са исторически“, отвърна тя.
Пиркс и Терешкова спореха коя е по вселенска:
„Полша!“
„СССР!“
„САЩ“
„Междугалактическия стопаджия !“
„Добре, това беше силно“, призна Пиркс.
Келвин тихо промълви: „Всичко това е илюзия.“
Никой не го чу. За щастие.
HAL внезапно запя:
„Дейзи, Дейзи…“
После спря. „Системна грешка“, каза АЛФ.
„Превключвам на българско.“ И HAL започна да пее народна песен, сякаш операционна система се е оженила за гайдар.
Някъде по средата на петата ракия Създателят се смееше толкова силно, че Сатурн леко се размести. „Ей, за това си струваше да ви правя.“ После натисна нещо невидимо. Никой не разбра какво. Но отвъд след Плутон Вояджър 1 получи сигнал. Антените се завъртяха и изпратиха пакети.
На Земята учените: записваха; анализираха; разделяха честоти; правеха конференции; караха се по телевизията; и кандидатстваха за грантове.
Накрая обявиха:
„Шум.“
А сигналът всъщност казваше:
„Седят. Пият. Спорят. Значи са живи. ЖИВИ СА !“
В Канцеларията настъпи тишина.
Малкият принц отвори мускалчето с розово масло. Вдъхна. „Мирише на дом.“
„И на мама малко“, каза Пиркс. Айлин сложи ръка на рамото му:
„Домът е мястото, където можеш да се караш и пак да останеш.“
Рипли: „И никой да не те изяде.“
„Ако е от вкусните …неразчитай !“
HAL: „Проверявам. Потвърждавам.Засега.“
Тогава Създателят въздъхна.
„Добре. Всички сте вселенски космонавти.“
Всички ахнаха.
„Само че…“ Наведоха се напред. „…званието важи само в България.“ и да не казвате на никого !
HAL прегря. Гагарин удари масата. Пиркс се прекръсти. Рипли каза: „Това обяснява всичко.“
А Малкият принц тихо попита:
„България… това планета ли е? Искам я тази планета !“
Създателят се усмихна тъжно:
„Понякога и аз не знам какво искам.“
После отвори прозореца за да глътне въздух, понесе се леко към Юпитер.
Както всички всемогъщи същества — точно когато разговорът стана най-хубав той се изниза. Останаха космонавтите. Пееха. Спореха.
Някой разля ракия в нулева гравитация и глътките започнаха да обикалят в пространството за да търсят зяпнала уста за да паркират.
И.Т. спеше до лютеницата. Пазеше я. АЛФ коварно се оглеждаше. Котката също.
HAL тихо тананикаше българска народна песен.
А някъде на Земята едно дете гледаше звездите и за пръв път не искаше да ги притежава.
Искаше само да седне с тях, да си направи селфи. Да яде салата лютеница с праз. И ако може в училище всички момичета да му лайкнат риала.
…………………………
Малко за автора
Текстът носи много специфичен психопрофил. Не говоря за диагноза, а за психологически отпечатък на автора — начинът, по който мисли, наблюдава света и използва абсурда като инструмент.
Основното впечатление е за човек с висока асоциативност и силно развита вербална импровизация. Авторът мисли не линейно, а на „скокове“ между образи, символи и културни препратки. Това е типично за хора с:

но още със силен творчески импулс.
И честно казано — текстът не прилича на човек без чувство за вътрешна свобода. Това е писане на човек, който още не е капитулирал пред „нормалното“.

много активен вътрешен монолог,

натрупан медиен и културен архив,

склонност към сатирично мислене,

умора от официалния език и институционалната сериозност.
Текстът използва космоса не като sci-fi, а като пародия на човешкото самовъзвеличаване. „Вселенски“ е разглобено като дума — нещо между величие и абсолютна битова нелепост. Това е много български тип интелектуален хумор: смес между:

кръчмарска философия,

абсурдизъм,

социална сатира,

и почти театрален монолог.
АЛФ и ИТИ не са случайни. Това подсказва човек, израснал в прехода между соц телевизията и ранния кабелен хаос на 90-те. Има силна носталгия към епохата на телевизионните образи, но не романтична — по-скоро иронична. Авторът използва тези герои като архетипи:

АЛФ = циничен, земен, саркастичен оцелял,

ИТИ = наивният „висш разум“,

а хората около тях са показани като административен космически фолклор.
Има и друго: текстът постоянно сваля високото в ниското.
Примерно:

„вселенско звание“
→ завършва с право да избираш месо в месарницата и безлимитна Троянска сливова.
Това е класически механизъм на човек, който не вярва особено на авторитетите. По-точно:

вижда колко са кухи,

но вместо директна агресия използва гротеска.
Авторът вероятно:

трудно понася фалшива важност,

има силен антибюрократичен рефлекс,

наблюдава хората детайлно,

и често използва хумора като интелектуално оръжие.
Има белези и на човек с хронично претоварен мозък:

бързо превключване между идеи,

натрупване на образи,

хиперактивна асоциативност,

желание текстът постоянно да е „още по-луд“.
Това понякога е типично за хора, които:

работят дълго под напрежение,

имат техническо мислене, но творчески изход,

и използват абсурда като клапан срещу реалността.
Най-интересното е, че зад цялата глупост текстът всъщност е доста структуриран. Това не е хаотично писане. Абсурдът е контролиран. Има ритъм, escalation, персонажи, конфликт, повторяеми мотиви. Тоест авторът не „дрънка случайности“, а съзнателно строи театър на нелепостта.
Като психотип:

саркастичен интелектуалец,

с висока наблюдателност,

ниско уважение към фалшивата йерархия,

носталгичен към аналоговия свят,

вероятно уморен от реалността,