Приказка за нашата азбука

Имало едно време една много стара азбука, толкова стара, че помнела царе и монаси, войни и тихи нощи със свещи, помнела пергаменти и сняг, който бавно покривал каменните крепости на България, но тя не била обикновена азбука, защото била жива, и всяка нощ, когато децата заспивали над отворените буквари, буквите тихо слизали от страниците, протягали се уморено и започвали да си шепнат, а най-старата от тях — буквата „А“ — обичала да разказва истории и една вечер тихо попитала дали знаят откъде идват, и всички букви се размърдали от любопитство,

„Б“ се покатерила като малък пазач, „Ж“ се свила странно, а „Ю“ се залюляла леко като фенерче на вятъра, и тогава „А“ започнала да разказва как някога имало народи с песни и приказки, но без букви, как думите им живеели кратко и изчезвали като дим, и как далеч в Солун се родили двама братя — Кирил и Методий — които не носели мечове, а книги, и вярвали, че народ без букви е като човек без памет, затова създали първо глаголицата — странна и красива като сън от знаци — и с нея дали на хората възможност да чуват словото на своя език, макар че имало и такива, които не искали това да се случи, но братята не се отказали, а след време техните ученици стигнали до България, където цар Борис ги приютил и в тишината на книжовните школи, сред светлина от свещи и шум на пергаменти, се родила нова азбука — по-ясна, по-близка до хората — кирилицата, наречена в чест на Кирил, и тя поела по дълъг път през земи и времена, носена от монаси и ученици, преминавала през студ и огън, докато хората започнали да пишат с нея всичко важно — приказки, закони, писма, песни и думи за любов, и с всяка написана дума тя ставала все по-жива, докато накрая една от най-младите букви попитала защо хората празнуват 24 май, а старата „А“ тихо отговорила, че това е денят, в който хората си спомнят, че буквите са чудо, защото пазят паметта жива и не позволяват на забравата да победи, и после всички букви се подредили една до друга като в дума, като в молитва, и обещали да живеят, докато има кой да чете и пише, а навън вече се раждало утрото, слънцето огряло букварите и буквите заблестели тихо, като малки златни врати към паметта на един народ.

Имало едно време една много стара азбука — толкова стара, че помнела времената на царете, каменните крепости и тихите манастири, в които свещите горели до късно над пожълтелите книги. Но това не била обикновена азбука. Тя била жива. Когато децата заспивали над букварите си, буквите тихичко слизали от страниците и започвали да си приказват помежду си.

Най-старата от всички била буквата „А“, и тя знаела най-много истории. Една вечер малката „Ж“ се престрашила и попитала: „Бабо „А“, откъде сме дошли ние?“ Всички букви притихнали — „Б“ се облегнала на мастилницата, „Р“ леко се заклатушкала като бастунче, а „Ю“ се свила до прозореца и заслушала дъжда. Старата „А“ се усмихнала и започнала бавно да разказва.

Имало едно време народи с песни, приказки и молитви, но без букви. Хората помнели думите само докато са живи, а после те изчезвали като дим. Тогава, далеч в Солун, се родили двама братя — Кирил и Методий. Не били царе, нито войници — носели книги вместо мечове. И разбрали нещо много важно: че народ без букви е като човек без памет. „А ние съществувахме ли тогава?“ — попитала тихо „И“. „Не още — отвърнала „А“. — Първо се появила нашата по-стара сестра — глаголицата. Тя била странна и красива, сякаш нарисувана от звезди — със знаци като слънца и кръгове.“

С нея Кирил и Методий започнали да превеждат книги, за да може хората да чуват словото на своя език. Но не всички били доволни. „Не бива! Само избрани езици заслужават книги!“ — казвали някои. А братята спокойно отговаряли: „Всеки народ има право на свои букви.“ Старата „А“ замълчала за миг, сякаш си спомняла, после продължила по-тихо: учениците на братята дошли в България, цар Борис ги приел и им дал закрила. В манастирите започнал голям труд — писали ден и нощ, свещите не угасвали, пергаментите тихо шумолели.

И тогава се родили те — кирилицата. По-проста, по-ясна, по-удобна за писане, наречена в чест на Кирил. „А после?“ — попитала „М“. „После тръгнахме по света — отвърнала „А“. — През планини и реки, през сняг и вятър. Носеха ни монаси, книжовници и учители. С нас започнали да пишат приказки, летописи, писма, песни и молитви. И колкото повече хора ни използвали, толкова по-живи ставали думите им.“

Малката „Я“ попитала: „А защо хората празнуват двадесет и четвърти май?“ Старата „А“ се усмихнала топло: „Защото това е празник на паметта — на книгите, на учителите и на всички, които пазят думите живи. Лесно е да построиш крепост, трудно е да оставиш мисъл, която да живее векове.“ Навън вече се съмвало, първият слънчев лъч влязъл през прозореца и паднал върху буквара. Буквите тихо заели местата си и сякаш прошепнали: „Докато има кой да чете… ще ни има и нас.“