Приказка за нашата азбука

Имало едно време една много стара азбука, толкова стара, че помнела царе и монаси, войни и тихи нощи със свещи, помнела пергаменти и сняг, който бавно покривал каменните крепости на България, но тя не била обикновена азбука, защото била жива, и всяка нощ, когато децата заспивали над отворените буквари, буквите тихо слизали от страниците, протягали се уморено и започвали да си шепнат, а най-старата от тях — буквата „А“ — обичала да разказва истории и една вечер тихо попитала дали знаят откъде идват, и всички букви се размърдали от любопитство, „Б“ се покатерила като малък пазач, „Ж“ се свила странно, а „Ю“ се залюляла леко като фенерче на вятъра, и тогава „А“ започнала да разказва как някога имало народи с песни и приказки, но без букви, как думите им живеели кратко и изчезвали като дим, и как далеч в Солун се родили двама братя — Кирил и Методий — които не носели мечове, а книги, и вярвали, че народ без букви е като човек без памет, затова създали първо глаголицата — странна и красива като сън от знаци — и с нея дали на хората възможност да чуват словото на своя език, макар че имало и такива, които не искали това да се случи, но братята не се отказали, а след време техните ученици стигнали до България, където цар Борис ги приютил и в тишината на книжовните школи, сред светлина от свещи и шум на пергаменти, се родила нова азбука — по-ясна, по-близка до хората — кирилицата, наречена в чест на Кирил, и тя поела по дълъг път през земи и времена, носена от монаси и ученици, преминавала през студ и огън, докато хората започнали да пишат с нея всичко важно — приказки, закони, писма, песни и думи за любов, и с всяка написана дума тя ставала все по-жива, докато накрая една от най-младите букви попитала защо хората празнуват 24 май, а старата „А“ тихо отговорила, че това е денят, в който хората си спомнят, че буквите са чудо, защото пазят паметта жива и не позволяват на забравата да победи, и после всички букви се подредили една до друга като в дума, като в молитва, и обещали да живеят, докато има кой да чете и пише, а навън вече се раждало утрото, слънцето огряло букварите и буквите заблестели тихо, като малки златни врати към паметта на един народ.