Може би приказките могат да се строят

Имало едно време в Barcelona едно момче, което не харесвало правите линии.

Докато другите деца рисували квадратни къщи с квадратни прозорци и прави покриви, малкият Antoni Gaudí рисувал дървета, вълни, охлюви, драконови люспи и облаци.

Учителите му понякога клатели глава.

— Това не прилича на истинска архитектура.

Но Антони гледал природата и тихо отвръщал:

— А природата права ли е?

Когато пораснал, той започнал да строи сгради, каквито светът никога не бил виждал.

Къщи, които приличали на разтопен восък.
Покриви като гърбове на дракони.
Колони като дървета.
Прозорци като морски раковини.

Хората спирали по улиците и шепнели:

— Това къща ли е?
— Или приказка?

Най-странна от всички била Casa Batlló.

Покривът ѝ изглеждал като огромен спящ дракон.
Балконите приличали на кости.
А стените блестели като люспи под вода.

Децата вярвали, че вътре живеят рицари.

После Гауди създал вълшебния Park Güell.

Там имало:

пейки като морски змии,
мозайки от хиляди цветни парченца,
каменни колони като гора,
и прочутия пъстър гущер, който сякаш пазел входа към друг свят.

Когато слънцето залязвало, паркът изглеждал така, сякаш е построен от сънища.

Но най-голямата мечта на Гауди била една огромна църква.

Тя се казвала Sagrada Família.

Той искал тя да бъде като жива планина.

Не като студена каменна сграда.
А като гора от светлина.

Вътре колоните се издигали като дървета.
Цветните прозорци превръщали слънцето в реки от синьо, златно и червено.
А кулите приличали на пясъчни замъци, построени от великани.