Покривката и прозореца

Имало едно време една покривка.

Бяла.
Чиста.
Толкова голяма, че можела да скрие цял свят.

Тя лежала върху една маса.

На масата имало всичко —
хляб, плодове, сладки неща
и малки червени зрънца, които блестели като скъпоценности.

До тях стояли цветя.

Лалета.

Някога красиви…
но вече тихо изсъхнали.

На масата седяло едно дете.

Гледало храната.
Гледало цветята.

И не му се ядело.

Стаята била топла.

Паун стоял гордо.
Папагал си шепнел приказки.
Коте мъркало тихо.

До масата стоял човек в народна носия.
Мълчал.

А прозорците били дебели.

Толкова дебели,
че не пускали студа вътре.

Нито шума.

Но ако се заслушаш добре…

ще чуеш.

Отвън имало свят.

Силен.
Груб.
Пълен с трясък и светкавици.

В небето една луна гледала
и сякаш се страхувала.

Но дебелото стъкло пазело тишината.

Пазело топлината.

Пазело масата.

И покривката.

Защото под покривката
имало нещо, което не се виждало.

Там живеели хора.

Много хора.

Те държали масата с ръцете си.
С раменете си.
С цялата си сила.

Били гладни.

Но не знаели какво има отгоре.

Не виждали нито храната…
нито изсъхналите цветя.

Само тежестта.

А около тях…

растели макове.

Червени.
Живи.
Красиви.

Те не се страхували от тъмното.

Детето погледнало към прозореца.

После към масата.

После… бавно
към покривката.

И разбрало нещо.

Че дебелото стъкло може да пази тишина…

но не може да скрие истината завинаги.

Че покривката може да бъде красива…

но и да разделя.

И че най-важното не е какво има на масата…

а кой я държи.

Детето протегнало ръка.

Не към храната.

А към покривката.

Защото понякога
най-смелото нещо
е да повдигнеш това, което скрива.

И да поканиш всички
да седнат заедно.

А навън…

луната за миг се усмихнала.