Необидно за свраките

Имало едно място, високо над света,
където облаците спирали да бързат.

Там, на ръба на скалата, стоял стар каменен съд.
Никой не помнел кой го е изсякъл.
Никой не знаел защо е там.

Но когато валял дъжд…
той се пълнел.

И водата му не била обикновена.

Свраките знаели това.

Десетки от тях кацали по ръба,
плискали се, размахвали криле,
викали, смеели се по свой начин.

За другите птици това било просто локва.

Но не и за тях.

— Защо се къпете тук? — питали ветровете.
— Това е просто вода.

Свраките не отговаряли.

Само скачали вътре отново и отново.

И тогава… се случвало нещо.

Перата започвали да се разтварят като светлина.
Крилете се превръщали в ръце.
Гласовете — в тишина.

И от водата излизали девойки.

Боси.
В бели роби, които не тежали.
Леки… като мисъл.

Някои оставали на ръба.

Гледали надолу в бездната.
Дълго.
Без да бързат.

Други… просто пристъпвали.

И се понасяли.

Не падали.
Не летели.

Просто се носели.

Като че ли бездната не била край…
а начало.

Една от тях се обърнала назад.

Видяла останалите свраки.
Видяла водата.
Видяла стария съд.

И разбрала нещо.

Че не водата ги е променяла.

А изборът да влязат.

И оттогава мястото останало.

Дъждът продължавал да го пълни.
Свраките продължавали да идват.

Някои си тръгвали същите.

Други… не.

А ако някога се озовеш там,
ще трябва да решиш сам:

дали да гледаш водата…

или да влезеш.