
В онази тиха нощ, когато небето бе по-дълбоко от всякога, а звездите сякаш шепнеха помежду си, едно малко момиче пътуваше по езерото на времето.
Лодката не се движеше сама.
Шест бели лебеда, с корони от златна светлина, я теглеха напред — бавно, спокойно, сякаш знаеха пътя отдавна.
До нея седеше старецът.
С лула в ръка и усмивка, която не бързаше за никъде.
— Дядо… какво е времето? — попита тя тихо.
Старецът погледна нагоре.
Там, високо над тях, огромният часовник не тиктакаше.
Той се разливаше.
Златните му капки падаха в езерото и се превръщаха в спомени.
— Времето… — каза той — не е това, което гледаш на часовника.
Той посочи водата.
— Времето е това, което оставяш след себе си.
Момичето се наведе и докосна езерото.
В отражението не видя себе си…
а смях, игри, песни, приказки.
— Значи… то не изчезва?
Старецът поклати глава.
— Не.
То се превръща.
Лебедите продължаваха да плуват.
Звездите се отразяваха във водата, а границата между небе и езеро изчезваше.
И някъде там, между две капки светлина, момичето разбра нещо много важно:
че времето не минава.
Ние минаваме през него.
А най-хубавото, което можем да направим…
е да оставим след себе си светлина.


www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ