www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Пътувал веднъж един магнат в разкошна карета, теглена от шест породисти коня, купени от различни страни. Каретата затънала в тресавище и колкото кочияшът да шибал конете, те не могли да помръднат. Не щеш ли, появил се селянин с каруца, теглена от двойка кончета, който с лекота преминал през същото тресавище. Магнатът се изумил и попитал селянина:
– В какво се крие силата на твоите коне?
Онзи отговорил:
– Вашите коне, макар и силни поотделно, всичките са от различна порода и между тях няма никаква връзка.
Всеки смята себе си за по-породист от другите и тегли в своята посока. Шибнеш единия, а другият само се радва на това. А моите кончета са обикновени, от една порода – кобила със своето жребче. Само леко да заплашиш с камшика единия от тях, и другият вече влага всичките си сили, за да помогне на този до него.

Веднъж един просяк отишъл в императорския дворец. По това време императорът бил в градината и затова дочул разговор. Портиерът искал да даде милостиня на просяка, но онзи отговорил:
– Имам едно условие. Винаги вземам само от господаря на дома и никога от слугите.
Императорът се разхождал и като чул това, се приближил да види този просяк, тъй като просяците обикновено не поставят условия. Това трябвало да е някакъв особен екземпляр. Императорът никога не бил виждал човек с такъв царствен облик. Просякът притежавал някаква сила, той разпръсквал около себе си атмосфера на благородство. Дрехите му били съдрани, но канчето било много, много скъпоценно.
Императорът попитал:
– Защо такова условие?
Просякът отговорил:
– Защото самите слуги са просяци, а аз не искам да бъда невежлив към някого. Само господарят може да дава милостиня. Как биха могли слугите да направят това? Затова, ако си готов, ти можеш да дадеш, и аз ще го приема. Но тогава аз също поставям условие: канчето трябва да бъде напълнено догоре.
То било малко и императорът започнал да се смее.
Той казал:
– Ти май си луд. Какво си мислиш, че няма да мога да запълня твоето просешко канче?
И заповядал на министрите си да донесат скъпоценни камъни – уникални – и да напълнят с тях просешкото канче. Но министрите се видели в затруднение, защото, когато напълвали канчето, те падали в него, без да се чуе и звук – те просо изчезвали. А просешкото канче оставало празно.
Тогава владетелят се оказал в затруднение – достойнството било поставено на карта. Той, великият император, който управлява такава държава, не можел да напълни просешкото канче! Той заповядал:
– Донесете още: това канче трябва да бъде запълнено!
По цели дни опустошавали съкровищниците му, но канчето оставало празно. След това нищо не останало – всичко било загубено. И той паднал в краката на просяка, казвайки:
– Сега аз съм просяк и те моля само за едно. Разкрий ми тайната на това канче – то изглежда вълшебно!
Просякът отговорил:
– Нищо подобно. То е направено от човешки ум – нищо особено.

Веднъж, когато Буда седял под едно дърво, при него дошъл велик философ. Тогава Буда бил вече много стар и след няколко месеца трябВало да си отиде.
Великият философ попитал Буда: "Казахте ли вече всичко, което знаете?"
Буда взел В ръка няколко сухи листа и попитал философа: "Как мислите, колко листа има в ръката ми? Повече ли са от сухите листа в тази гора?"
Цялата гора била пълна с листа. Вятърът духал навсякъде и сухите листа създавали много шум и много музика. Философът погледнал и казал: "Що за въпрос ми задавате? Как е възможно да имате в ръката си повече листа? Вие държите няколко, най-много – дузина, а В гората те са милиони." И Буда отговорил: "Това, което съм казал, са само няколкото листа в моята ръка. А това което не съм казал, са всичките сухи листа в тази гора"
Философът възкликнал: "Тогава още един въпрос! Защо не сте казали всичко това?" Буда отговорил: "Защото това няма да ви помогне. Даже ако бях поискал да кажа това, то не може да бъде казано. Трябва да го преживеете, и тогава ще го научите. То идва чрез преживяването, чрез съществуването."

В далечни времена един цар изпратил вестоносец при господаря на съседните земи. Пратеникът закъснял и забързано влетял в тронната зала. Задъхан от бързата езда, започнал да излага поръчението на своя владетел:
– Моят господар… заповяда да ви кажа, да му дадете… син кон с черна опашка… Ако не дадете такъв кон, тогава…
– Не искам да слушам повече! – прекъснал домакинът задъхания пратеник. – Кажи на своя цар, че нямам такъв кон, а ако имах, тогава…
Тук той се запънал, а пратеникът, като чул тези думи от царя, който бил приятел на неговия владетел, се изплашил, изтичал от двореца, скочил на коня си и хукнал назад да доложи дръзкия отговор. Когато царят изслушал донесеното, той страшно се разсърдил и обявил на съседа си война. Тя продължила дълго. Много кръв се проляла, много земи били опустошени и струвала скъпо и на двете страни.
Накрая и двамата царе, като изпразнили хазните си и изтощили войските си, се съгласили на примирие, за да обсъдят претенциите си един към друг.
Когато пристъпили към преговори, вторият цар попитал първия:
– Какво искаше да кажеш с фразата си: "Дай ми син кон с черна опашка, а ако не ми дадеш, тогава…"?
-"…изпрати кон с друг цвят." Това е. А ти какво искаше да кажеш със своя отговор: "Нямам такъв кон, но ако имах, тогава…"
– "…непременно бих го изпратил като подарък на своя добър съсед." Това е.

Лао Дзъ всеки ден ходел рано сутрин на разходка. Придружавал го съседът му, но той знаел, че Лао Дзъ е човеК на мълчанието. Така че в течение на много години той го съпровождал в сутрешните разходки, но никога нищо не казвал. Веднъж на гости му бил човек, който също поискал да отиде на разходка с Лао Дзъ. Съседът казал:
"Не казвай нищо, тъй като Лао Дзъ иска да живее непосредствено. Нищо не казвай!"
Те излезли, а утрото било толкова прекрасно, толкова тихо, пеели птици. По навик гостът казал "Колко е прекрасно!" Само това и нищо друго за едночасовата разходка, но Лао Дзъ го погледнал, все едно е извършил грях.
Като се върнал у дома, на влизане Лао Дзъ казал на съседа си: "Никога повече не идвай! И никога не води още някого! Този човек изглежда много разговорлив. Утрото беше прекрасно, то беше толкова тихо. Този човек развали всичко."

Благословеният разказал притча за Колелото на закона. При изкусен преписвач дошъл почтен човек и поръчал да препише възвание към Бога, за което донесъл достатъчно пергамент.
След него дошъл човек с поръчение да препише писмо, пълно със заплахи, и също дал пергамент, като подканил преписвана да приключи по-бързо.
За да му угоди, преписвачът нарушил реда и побързал с неговото поръчение, като в бързината грабнал кожата за първата поръчка. Заплашващият останал много доволен и побягнал да излее злобата си.
След това дошъл първият клиент и като погледнал пергамента, казал: "Къде е кожата, която дадох аз?" Като разбрал за случилото се, той произнесъл: "Кожата за молитви носеше благословията на изпълнението, докато кожата за заплаха е лишена от въздействие.
Неверни човече, като наруши закона на сроковете, ти лиши молитвата от сила, която трябваше да помогне на болния. Нещо повече, ти проведе в действие заплахи, които са пълни с нечувани последствия. Пропадна трудът на Архат, благословил моята кожа.
Пропадна трудът на Архат, който лиши злото от сила.
Ти пусна в света злобно проклятие и то неизбежно ще се върне при теб. Ти изтика от пътя Колелото на закона и то няма да те води, но ще пресече пътя ти."
Не пишете закони на мъртва кожа, която ще отнесе първият крадец.
Носете законите в духа и диханието на благостта ще поднесе пред вас Колелото на закона, облекчавайки пътя ви.
Неверността на преписвана може да въвлече целия свят в бедствие.

Изучаването на човека включва в себе си три науки. Първата – това е науката на обикновеното знание; втората – на необичайните вътрешни състояния, често наричани екстаз; третата е много важна – това е науката на истинската реалност, за това, което лежи отвъд пределите на първите две.
Само реалното вътрешно знание носи знанието на науката на истинската реалност. Първите две науки само отразяват – всяка по своему, третата. Те са почти без-полезни без нея.
Да си представим кочияш. Той седи на капрата на колата и управлява коня, който тегли колата след себе си. Колата -това е интелектът, висшата форма, впределите на която ние се намираме, когато осъзнаваме своето съществуване и решаВаме какво да правим. Колата дава възможност на коня и на човека да действат. Това ние наричаме ташкил – Външна обвивка или формулировка.
Конят е движещата сила, той е енергията, наричана понякога емоционално състояние или друга сила. Той е необходим, за да приведе колата в движение. Човекът е онзи. който възприема по най-добрия начин целта и възможностите на ситуацията и насочва колата в даденото направление, за да достигне целта.
Всеки от трите елемента, взет поотделно, е способен да изпълни своите функции, при това достатъчно правилно. Общата функция обаче, която ние наричаме движение на колата, не може да се осъществи дотогава, докато действията на трите елемента не бъдат съгласувани по правилния начин.
Само човек – реалното аз, знае връзката между колата, коня и кочияша, а също така и как да свърже техните действия.
Велика работа според разбирането на суфите е знанието как да се комбинират функциите на трите елемента. Твърде много пътници, неподходящ кон и твърде лека или тежка кола – и резултатът няма да бъде постигнат.

Живял някога един вълк. Той бил разкъсал много овце и обърнал в смут и сълзи много хора.
Веднъж почувствал угризения на съвестта и започнал да се разкайва за своя живот. Решил да се промени и повече да не убива овце. За да бъде всичко по правилата, отишъл при свещеника и го помолил да отслужи благодарствен молебен. Свещеникът започнал службата а вълкът стоял в църквата и плачел. Службата била дълга. Вълкът бил убил много от овцете на свещеника, затова свещеникът с цялата сериозност се молел за това, вълкът да се промени. Изведнъж вълкът погледнал през прозореца и видял, че прибират овцете. Той започнал да пристъпва от крак на крак, а свещеникът продължавал да се моли и не му се виждало краят.
Вълкът не издържал и изръмжал:
-Приключвай, свещенико! Че ще приберат всичките овце и ще остана без вечеря!

В една гора живеел огромен лъв. Животните не можели да се спасят от него. И ето че веднъж те се събрали всички заедно и стискайки шепа зелена трева в зъби, се явили пред своя господар, смирено паднали на колене и се обърнали към царя на животните така: "Смили се, о, царю! Кому е нужно, о, повелителю наш, така напразно да се изтребват всички животни, проявявайки жестокост, грозяща лоши последствия в следващия живот!
Нали това ще привлече двойна беда – и ние ще загинем, и ти ще се лишиш от препитание. Бъдете милостив! А ние, от своя страна, спазвайки определен ред, ще изпращаме на повелителя по едно животно от Всяко племе."
Така и направили. След известно време дошъл редът на заека. Когато всички животни му го съобщили, заекът с раздразнение си помислил: "Да отидеш сам В пастта на самата смърт, това е глупаво! Какво да правя? А между другото има ли невъзможни неща за тези, които са надарени с разум? Трябва да се измисли някаква хитрост и да убием лъва!"
И като си казал така, заекът отишъл при лъва по-късно от часа, в който той обикновено обядвал. Страшно било да го гледаш: гърлото му се било стегнало от глад, очите му от гняв се налели с кръв, муцуната му потръпвала, озъбен, опашката биела по земята.
– Ти сигурно си решил – изръмжал той – че ако силно ме разгневиш, няма да ти отнема живота? Как ли пък не! Можеш вече да се смяташ за мъртъв. Защо толкова закъсня?
– Не по своя воля, о, господарю, пропуснах аз часа за твоята трапеза – отговорил заекът.
– Кой те задържа?
– Лъвът.
Като чул това, лъвът се разтревожил.
– Нима в тази гора, която се намира под защитата на моите лапи, има още един лъв? – попитал той.
– Че как иначе! – отговорил заекът.
Тогава лъвът си помислил: "Струва ли си да го убивам? Нека да ми покаже съперника ми, да го убия и тогава ще го изям." И казал на заека: "Покажи ми къде е този негодник!"
Заекът се усмихнал вътрешно и смело вървейки към Целта си, показал на лъва един дълбок кладенец, иззидан с тухли. Водата в кладенеца била чиста и прозрачна, а разстоянието до нея било два пъти човешки бой. Лъвът не разбрал, че вижда собственото си отражение. Мислите му се били устремили в грешна посока. Той решил, че пред него стои съперник и веднага се хвърлил върху него. Така загубил живота си заради собствената си глупост.

Вървели трима странници. В навечерието на съботата тримата се наговорили и скрили парите, които имали. В полунощ единият от тях станал и като взел парите, ги скрил на друго място. Накрая на деня странниците отишли да вземат парите и като не ги намерили, започнали да се обвиняват един друг в кражба. Решили да отидат на съд при Соломон.
Като изслушал техния разказ, Соломон им предложил да дойдат на другия ден за решение. А той самият започнал да измисля начин, по който да открие крадеца, като го застави сам да се издаде. Когато страниците се явили в съда, Соломон се обърнал към тях със следните думи:
– Чувал съм за вас, че сте хора просветени, мъдри и опитни в спорните дела и ви моля да отсъдите в дело, с което се обърна към мен един цар.
В страната на този цар расли в съседство юноша и девойка. Те се влюбили един в друг и юношата казал на момичето: "Закълни ми се, че няма да станеш ничия жена, докато аз не дам своето съгласие." Момичето се заклело. След известно време го сгодили за друг. След венчавката, когато младите останали насаме, невестата казала на младоженеца: "Не мога да стана твоя жена дотогава, докато не отида при първия си годеник, на когото съм се заклела, и докато не получа неговото съгласие за това."
Като дошла при първия си годеник, тя казала: "Вземи голям откуп в сребро и злато и ми разреши да стана жена на този, за когото ме венчаха." "Тъй като остана вярна на клетвата си – отговорил той, – аз няма да взема никакъв откуп. Върви, ти си свободна." А на младия мъж, който бил там казал: "Радвай се на съдбата си в този свят."
По обратния път ги нападнали разбойници. Сред разбойниците имало един старец, който, недоволен от заграбените пари и украшения, поискал любовни ласки от младата жена. "Позволи ми – помолила тя, обръщайки се към разбойника, – да разкажа за един случай от живота си." И тя разказала историята на първия й годеж и за това, как са постъпили двамата й годеници. "Помисли -добавила тя в заключение, – този юноша, който имаше всички права над мене, преодоля своята страст и не ме докосна. Ти, като стар човек, още повече би следвало да обуздаеш себе си. Вземи всичкото това сребро и злато, само пусни мен и мъжа ми."
Като изслушал разказа й, разбойникът вдигнал очи към небето и дълбоко разкаян за това, което той, стоящият на ръба на гроба, е имал намерение да направи, не само пуснал младата двойка на свобода, но върнал и всичките пари и скъпоценности до последния петак.
– Царят – добавил Соломон, – в страната на когото се случило това, ме пита, кой от замесените в това заслужава висша похвала? И ето, сега аз ви моля да ми помогнете да отсъдя в това дело.
– Господарю – отговорил един от странниците, – според мен висша похвала заслужава невестата, останала вярна на своята клетва.
Вторият казал:
– За висша похвала е достоен младият мъж, който е успял да устои на изкушението и не я е докоснал, преди първият годеник да я освободи от клетвата й.
– Какво е това! – възкликнал третият. – Най-много се учудвам на разбойника. Помислете само. Не стига че не пипнал пленницата, парите, но и всичките пари, кой-то му били в ръцете, върнал обратно!..
И казал цар Соломон:
– Този последният с такъв възторг говори за парите, коигпо даже не е виждал, а само е слушал за тях. Как би постъпил той с тези, които са се оказали в ръцете му ?