Еднооката

Имало някога една несвястна жена. Нейният мъж се трудел от сутрин до вечер, а тя се святкала насам-нататък из двора без работа.
— Жено — казал веднъж мъжът, — вземи да ми ушиеш риза, че оголях.
— Не една, а пет ще имаш — отвърнала жената.
Грабнала цял топ платно, дето го тъкала майка й, излязла към гората, метнала платното върху една шипка и поръчала:
— Шипке, да ушиеш до утре на мъжа ми пет ризи!
Вятърът подухнал, вейките на шипката се навели надолу, изшу-молели, като че отвърнали: „Хууубаво!"
Като се прибрала жената, по пътя край шипката минал пътник, видял бялото платно, прибрал го и си отишъл. На другия ден жената се изправила пред шипката:
— Шипко, готови ли са ризите? Шипката мълчала.
— Къде ми дяна платното? — повторно попитала жената.
Шипката пак нищо не отговорила.
— Ще те науча аз тебе! — заканила се жената, грабнала една тояга и почнала да бие шипката. Била я, каквото я била, след туй се затекла към къщи за търнокоп, че да я изкопае. Почнала да копае и както копала, набутала едно заровено гърне, пълно с жълтици. Навела се над гърнето, бръкнала, нагребала една шепа жълтици и си рекла:
— Брей, какво едро просо намерих!
Отнесла гърнето в къщи и отдалече се провикнала:
— Мъжо, излез да видиш какво просо намерих — напролет ще храня с него пиленцата.
Мъжът излязъл и що да види: жълтици. Мигом решил да ги потули някъде, но не искал жена му да знае къде, защото се боял да не ги раздаде на съседите.
— Жено — рекъл й той, — видиш ли оня облак? Той ще донесе град. Като почне градушката, може да те утрепе, затуй най-добре ще бъде да те скрия.
— Скрий ме, мъжо, защото ме е много страх от градушка — упла¬шила се жената. — Къде ще ме скриеш?
— Ще изкопая един трап. Ти ще влезеш вътре, а отгоре аз ще метна рогозката. Там ще стоиш, додето мине градушката.
— Хайде — съгласила се жената.
Изкопал мъжът един трап. Настанил вътре жена си, метнал рогозката отгоре, насипал половин кринче ечемик и подмамил кокошките. Те захванали да кълват ечемичените зърна, затракали с човките си, а на жената се струвало, че вали градушка.
— Брей, че силен град пада! — рекла си тя и доближила окото си до една дупка да види колко са едри зърната. Една от кокошките, като видяла лъскавото око, проточила шия и го клъвнала. Жената под рогозката останала с едно око. В туй време мъжът скрил гърнето с жълтиците в житницата.
Щом излязла от трапа, еднооката отишла на улицата и се похвалила:
— Изкопала съм едно просо — зърната му като колелца!
Съседите се досетили, че несвястната жена е намерила жълтици, отишли при съдията и обадили. Съдията повикал мъжа и жената. Попитал най-напред жената:
— Какво е просото, дето си го намерила?
— А че жълто, зърната му като колелца. Съдията извадил от кесията си една жълтица.
— Такива ли са?
— Същите.
— Ами кога ги намери?
— Когато падна големият град и изби твоето око и моето (съдията бил сляп с едното око).
— Видиш ли, съднико, колко й стига умът, никакви жълтици не е намерила — обадил се мъжът.
Съдията повярвал на мъжа и ги пуснал да си ходят. На другия ден, когато мъжът отишъл на нивата, в селото влязъл грънчар с кола грънци и почнал да вика:
— Грънци продавам, грънци!
Излязла еднооката и попитала:
— Как ги продаваш?
— Пълно за пълно.
Жената грабнала едно кринче и влязла в житницата да го напълни със зърно. Като гребнала, тя набутала заровеното гърне и си рекла:
— Ех, че съм късметлия! Намерих си просото. Ще дам на грънчаря просо вместо жито.
Напълнила кринчето с жълтици и го отнесла. Грънчарят, като видял парите, очите му светнали, поел кринчето, изсипал всичките жълтици в торбата си и побягнал, като оставил и колата, и биволите, и грънците.
— Брей, че глупав грънчар! – засмяла се еднооката и смъкнала от колата всичките грънци. Наредила ги по колците на плета. За всичките грънци имало място, само за едно пукнато гърне нямало.
Грънците не мръднали.
— Сместете се да му сторите място – ядосала се еднооката – или ще ви изпотроша!
Но тъй като грънците пак не мръднали, тя грабнала тоягата и ги изпотрошила всичките. След туй набучила пукнатото гърне на най-високия кол, седнала сред двора и запяла.