Чумата (2)

Чумата влязла в едно село и взела да мори наред хората. Един баша на пет деца също се разболял. Както си лежал на постелята, в просъница чул тропот от конски копита и звън от хлопки. Някакъв керван приближавал къщата на болния. Надигнал се той от постелята, отърсил се от съня си и посред нощ отворил вратата на къщата. Излязъл пред портата на оградата и застанал да гледа кервана, който идвал отдолу. Греел кръглият месец, та отвън било светло като ден.
Човекът видял коне, навързани един зад друг, всички натоварни с разглобени станове, хурки, нощви – все неща, които ползват жените в една къща. Кираджиите, които водели конете, били с окъсани дрехи. Ходели със сведени лица, та не се познавало какви са – бели или черни.
Керванът минал покрай двора на човека, кон след кон, извървели се всичките. На последния кон, върху стоката отгоре, седяла една жена със страшно лице, с разчорлени коси, с много дълги сухи ръце. В десницата си държала една счупена коса.
– Ха, остани си със здраве, Коста! – рекла му жената, като го наближила.
– И ти, бабо, да си здрава – отвърнал мъжът. – Но аз не те познавам. Ти откъде знаеш името ми?
– Е, синко, как да не го знам, когато съм те белязала на плешката. Аз съм чумата. Сега вече си тръгвам от това село, та отивам в друго.
Докато изрекла това и конят отминал. Мъжът се върнал в къщата и като тропнала вратата, жена му се разбудила уплашена. Видяла, че мъжът й е станал и се втурнала към него.
– Не бой се! – рекъл й той. – Аз вече оздравях.
После разказал на жена си какво е видял и чул. И наистина, мъжът оздравял и повече нито един човек не се разболял в това село.