Откъде изгрява Слънцето

Един момък имал двойка вълшебни волове, които можели да говорят и то по-умно от най-мъдрия старец. На един празник те му рекли:
– Хайде да идем и ние в града!
Като стигнали, момъкът ги оставил отвън до вратите на крепостта а той влязъл вътре. На улицата един глашатай викал, колко глас имал:
– Царят има нива неорана. Който може за един ден да я изоре, да я посее, да я ожъне, да я овършее и да откара с волска кола в двореца овършаното жито, царят ще му даде дъщеря си за жена и ще му напълни колата с жълтици.
Върнал се момъкът при воловете и им казал, какво е чул. Те рекли:
– Иди и кажи на царя, че ние ще свършим тази работа. Ако не успеем, да ни вземе главите!
Върнал се момъкът назад и отишъл в двореца да каже на царя, че се наема да изоре, да посее, да ожъне, да овършее и да откара овършаното жито – всичко за един ден.
Царят го погледнал, видял, че е беден момък, но му дал един човек да го отведе на нивата. Като стигнали с воловете, момъкът веднага започнал да оре. По някое време ги оставил да почиват, а те се обърнали към него и му казали:
– След малко, като стане пладне, царската дъщеря ще ти донесе обяд. Ти ще си ядеш и ще гледаш пред себе си. Ако погледнеш към нея, не бива да се засмиваш, защото лошо ще стане.
После воловете доорали нивата. Щом я изорали, тя веднага сама се засяла, пшеницата поникнала и започнала да расте. Дошло пладне и ето че царската дъщеря донесла обяд. Орачът ял и гледал все пред себе си, но по едно време погледнал момата и се усмихнал. Добере, но тя била вещица, омагьосала момъка и като си отишла, той заспал. Слънцето се спуснало ниско и воловете взели да си говорят. Деснякът рекъл на левака:
– Ти, побратиме, какво ще направиш?
Левакът рекъл:
– Аз ще дръпна Слънцето назад с единия си рог и ще го върна в пладне. А ти какво ще направиш?
– Аз пък – рекъл Деснякът, – ще тропна по земята с крак, тя ще се разтърси и господарят ни ще се събуди.
Левакът дръпнал Слънцето си с рога назад по небето, а Деснякът ударил с крак и разтърсил земята. Момъкът скочил на крака и започнал да жъне. РЗече на залез слънце работата се свършила: той овършал, събрал житото в торби, натоварил го в колата и потеглил. Стигнал в двореца, тъкмо когато Слънцето залязвало. Нямало какво да прави царят, извел дъщеря си и му я дал за жена. После заповя¬дал да натоварят и колата с жълтици и момъкът си тръгнал.
На пътя, по който поели воловете и орачът с царската дъщеря, имало едно блато. Щом дошли до него и царската дъщеря рекла:
– Дано останете в блатото! Момъкът попитал воловете:
– Ще можете ли да го прегазите?
– Спокоен бъди – рекли те, – тя нека си кълне!
Воловете прегазили блатото и изтеглили волската кола на сухо! Като излезли отвъд, царската дъщеря пак ги проклела:
– Дано ви вълци изядат!
Воловете тогава рекли на стопанина:
– Е, тая клетва е лоша! Откарай ни на реката да пием вода. Ама отидем ли там, веднага ще ни изядат вълците. Ти да вземеш роговете ни и да ги посадиш в двора. От роговете ще пораснат високи дървета,
колкото тополи, и името им ще бъде Рангели. Ти ще се обзаложиш с един болярин – ако познае, че тези дървета са пораснали от рогове и името им е Рангели, ще ти вземе колата с жълтиците. Ако не познае, ти ще му вземеш богатството.
Откарал ги момъкът на реката и вълците ги изяли. Той взел роговете и ги посадил в двора. От тях пораснали две много високи дървета, колкото тополи. Селяните се чудили какви са тези дървета, защото никога не били виждали такива.
На един празник в града момъкът казал на насъбралите се хора, че който може да познае от какво са пораснали двете дървета и какво им е името, ще му даде всичко, което е накупил с жълтиците.
Царската дъщеря не можела да се примири, че живее е обикноен селянин, затова прошепнала отговора в ухото на един болярин. Той веднага извикал:
– Аз знам от какво са: дърветата са поникнали от рогата на воло-веи името им е Рангели!
И момъкът му дал цялото си имане, взел една тояжка и тръгнал по пътя. Царската дъщеря и боляринът заживели в къщата му.
Вървял момъкът, вървял, уморил се и седнал да си почине на един камък. Замислил се и решил: „Ще ида при Слънцето за помощ. Може би то ще ми каже как да си върна богатството."
И тръгнал отново на път. Вървял, вървял и стигнал до една висока планина. Край пътя растяло ябълково дърво, което го попитало къде отива.
– Отивам при Слънцето – отвърнал момъкът, – да го питам мога ли да си върна загубеното богатство.
– Моля ти се да питаш Слънцето и за мене: защо ябълките ми са червени и сладки, а никой не иска да ги яде.
Момъкът продължил пътя си и се изкачил в планината – там два овена се биели на голяма поляна. Те го попитали къде отива и като чули отговора, казали:
– Питай Слънцето и за нас: защо три години се бием и никой не може да надвие?
Момъкът тръгнал отново. Вървял, вървял, стигнал до една река.
Тя го запитала:
– Къде отиваш?
Той отвърнал, че отива при Слънцето да го пита може ли да си върне богатството. Реката го помолила:
– Питай го и за мен – защо водата ми е чиста и студена, а никой не иска да пие от нея.
И пак тръгнал момъкът – вървял, вървял, извървял много път. Най-после стигнал до двореца на Слънцето. Потропал на златните порти. Отворила му една стара жена.
– Добър вечер, майко – поздравил момъкът. – Дошъл съм при Слънцето за помощ.
– Няма го тук – отвърнала майката, – но ако те види, ще те глътне! Ела да те скрия зад вратата. Ще изчакаш Слънцето да вечеря, пък тогава ще излезнеш.
Тъкмо го скрила зад вратата и Слънцето си дошло. Още не влязло вътре, веднага запитало:
– Мамо, кой е вътре?
– Няма никой – отвърнала майка му.
Слънцето седнало да вечеря. Нахранило се и казало:
– Нека излезе човекът, няма да го изям.
Момъкът излязъл иззад вратата и Слънцето го запитало:
– Защо си дошъл при мене?
Момъкът му разказал всичко – за воловете, за вещицата, за загубения облог, разказал му и за ябълката, овните и реката. Слънцето го изслушало и рекло:
– Ще ти помогна. На връщане, чак когато преминеш реката, ще и кажеш: „Докато не отнесеш човек, няма никой да пие от теб!" Като
се отдалечиш от овните, им извикай: „Овни, докато не убиете човек, няма да се преборите!". Като отидеш при ябълката – да се наведеш и Да копаеш при корена. Там ще извадиш една торба пари. Вземи ги и изяж една ябълка: оттогава вече всеки ще яде от нея.
После иди в града и кажи на хората: „Който познае откъде ще изгрее утре Слънцето, ще му дам тази торба с пари!" И боляринът, който ти е взел имота, ще рече: „Откъдето си изгрява всяко утро, оттам пак ще изгрее" Ама вие се обложете: ако не може да познае, да ти върне всичко, което ти е взел. Хайде, иди си със здраве!
И момъкът си тръгнал от слънчевия дворец. Целунал ръка на майка му, дали му малко хлебец и той се отправил по пътя. Вървял, вървял и дошъл най-напред при реката. Прегазил я, излязъл на отсрещния бряг и казал:
– Река, докато не отнесеш човек, никой не ще пие от тебе!
А реката започнала да бучи, да приижда, разливала се, разливала се да го стигне, но човекът избягал – не могла да го отнесе. Момъкът заварил овните да се бият, но продължил и едва когато се отдалечил през три планини, обърнал се и им викнал:
– Овни, докато не убиете човек, няма да се преборите!
И те като се затичали, гонели го да го убият, но не го стигнали. Накрая момъкът отишъл при ябълката. Изкопал торбата с парите при корена, изял един плод и тръгнал по-нататък.
Най-после стигнал в града. Имало, празник и улиците били пълни с народ. От дългия път момъкът бил окъсан и мръсен, та всички го съжалявали. Но той разтворил торба и като блеснали жълтиците, се насъбрала голяма тълпа. Дошъл боляринът. Момъкът го видял, че идва и извикал:
– Който може да познае откъде ще изгрее утре Слънцето, ще му дам тази торба жълтици.
А боляринът се разтреперал от алчност и нетърпеливо извикал:
– Откъдето си изгрява всеки път, оттам ще изгре и утре! А момъкът това и чакал:
– Искаш ли да се обзаложим?
– Защо да не искам – рекъл боляринът, – ще ти върна всичко, което съм ти взел, но ако спечеля, ще ми дадеш жълтичките!
Двамата се обзаложили и на другия ден преди изгрев слънце хората изпълнили площада. И боляринът дошъл с жена си и се подсмихвал доволен. Чакал, обърнат на изток, но изведнъж блеснала светлина откъм гърба му. Хората извикали смаяно – Слънцето изгря оттам, откъдето всеки ден залязвало.
Тогава момъкът си взел отново целия имот, взел и богатстово на болярина. Оставил му само вещицата – като разбрала, че ще жи-вее с бедняк, тя започнала да хули и кълне болярина. А момък развързал торбата с жълтици – всички в града яли и пили, чак докато Слънцето залязло на изток.