Един хубав ден посред нощ

Това се случило преди много, много години, когато морето било малко и рибите нямали достатъчно място да плуват на воля, та постоянно се блъскали една в друга.
— Хубаво щеше да бъде, ако морето беше по-голямо! — казвали всички. — А сега е много претъпкано!
— Я се поотдръпни! — викала рибата-треска на един рак.
— Престани да се блъскаш! — сърдели се сардините на огромния кит, който плувал покрай тях.
— Внимавайте къде стъпвате! — викали стридите на няколко омари, които се придвижвали покрай тях.
Най-мъдрата риба в морето била една стара баба херинга и тя непрекъснато мислела.
„Ако морето беше по-голямо, нямаше да бъде така натъпкано и щеше да има място за всички риби. Чудя се какво ли може да се направи? Как да стане морето по-голямо?"
Дълго мислила баба Херинга. Най-сетне измислила един план, изплувала на повърхността, подала си главата от водата и извикала на слънцето:
— Моля ти се, слънце, иди и огрей другата страна на света!
— Още е много рано да огрея другата страна на света! —отвърнало слънцето.— Там е още нощ. Чакай, може пък да стане весело! Добре, бабо Херинго, ще отида! Чудно ми е, какво ли ще каже месечко?
А от другата страна на света било тъкмо посред нощ.
Месецът и звездите греели. Бухали летели. Децата спели в креватчетата си, врабчетата — в гнездата и кучетата — в колибките си.
Ето че дошло слънцето, изгряло и засветило.
Всички се събудили, прозяли се и рекли:
— Време е за ставане!
Татковците станали и се обръснали. Майките станали и приготвили закуската. Децата станали, измили се, и помогнали да се облече бебето. Врабчетата се събудили, зацвърчали, зачистили перцата си и изхвръкнали от гнездата.
Кучетата излезли от колибките си, протегнали крака и после отишли и залаяли под стълбището, или се заиграли в градината.
Почти всички били много доволни.
Само бухалите не били доволни. Те знаели, че това не е истинският ден.
— Още не е нашето време за спане! — казали те. — Никак не е прилично от страна на слънцето да става толкова рано.
И ако бухалите били ядосани, петлите направо били разгневени.
— Въобще не е за ставане, докато не сме изкукуригали! — казали те.— Слънце, веднага се махай!
— Няма! — рекло слънцето. — Харесва ми да светя тука!
Месецът още светел на небето и той също се ядосал.
— Докато свети месецът, децата трябва да спят — обадил се той. — Ти си много лошо, слънце!
— Глупости! — отвърнало слънцето. — Аз мога да светя по-ярко от тебе. Ти си един завистлив, стар месец.
Докато разговаряли, прелетяло едно облаче и си помислило:
„Не е зле да поваля сега" — и започнало да сипе дъжд. Като из ведро!
Децата, които били излязли да играят, се намокрили до кости и се разплакали, малките птички, които били станали и търсели трохички се разплакали, кучетата, които играели в градините се разплакали, бухалите — и те се разплакали.
А в същото време и от другата страна на света всички плачели, защото било още тъмно и трябвало да лежат в леглата. Така че ВСИЧКИ деца в света плачели и ВСИЧКИ майки и бащи, и бухали, и кучета, и котки, и врабчета, и таралежи, и прасета, и крави, и пеперуди, и жирафи, и слонове — всички плачели!
Ай, колко сълзи се леели!
Пеперудите плачели със ситни, дребни сълзи, децата със средно големи сълзи, а пък слоновете плачели с огромни сълзи.
Сълзите потекли в езерата и потоците, потоците се вливали в реките, а реките от сълзи се втичали в морето. И морето ставало все по-голямо, и по-голямо, докато най-сетне станало толкова голямо, че в него имало място за всички риби, да плуват без да се блъскат една в друга.
— Благодарим ти, бабо Херинго! — казали те. — Сега има много място. — И те заплували насам-натам, пляскали с опашките и си играели.
Ала морето продължавало да става все по-голямо и по-голямо и баба Херинга си помислила:
„Ако стане още по-голямо, ще вземе да прелее. Сега трябва да измисля как всички да престанат с тоя плач …"
Тогава тя изплувала на повърхността на морето и повикала петела, кацнал на оградата на един двор.
— Моля ти се, Петльо, изкукуригай колкото сила имаш!
— Дадено, бабо Херинго! — казал петелът. — Кукуригуууу!
Слънцето, което се било уморило да грее все на едно място, чуло кукуригането на петела и си рекло:
— Време е вече някъде да съмне! А, сетих се! Ще се върна
в другата страна на света и ще я огрея, както си е редно. И то се върнало, а денят и нощта почнали да се редуват, така че всички престанали да плачат, а морето престанало да става по-голямо и всички риби били много, много щастливи.
И това е краят на тази приказка!