Кученцето и жабата

Имало едно време едно кученце на име Роджър, което по цял ден се оглеждало в огледалото.
— Роджър, престани най-сетне да се оглеждаш в огледало! — карала се майка му. Ала Роджър не преставал.
— Няма що, хубаво кученце съм! — казвал си той и махал с опашка.
Един ден, докато Роджър играел, майка му скрила, огледалото и на негово място поставила една празна рамка от портрет. После отишла до блатото на края на градината и помолила жабата, която живеела в него, да дойде, да седне зад старата рамка и да гледа през стъклото.
Щом Роджър се върнал, първата му работа била да се огледа в онова, което смятал, че е огледало. Страшно се учудил от това, което видял.
„Ама наистина, това аз ли съм?"—помислил си той и погледнал повторно. Да, ето го — той бил жаба. „Сигурен съм, че не съм жаба — мислел си Роджър. — Аз съм кученце, най-хубавото кученце в града."
Затворил очи, после изведнъж ги отворил и отново се огледал. Жабата си стояла все там.
Горкият Роджър не знаел какво да прави.
„Е, хубаво де, щом съм жаба — решил той, — тогава по-добре да отида в блатото, да седна върху някой лист от водна лилия и да ям мухички. Ох, предпочитам кокали!"
И Роджър заприпкал по градинската пътечка; скочил на един лист от водна лилия и седнал върху него. Но тъй като бил доста тежък, листът започнал да потъва все по-надълбоко и по-надълбоко, докато накрая останало да се подава над водата само черното носле на кученцето.
Точно тогава дошла истинската жаба и скочила право в блатото.
— Ти си едно глупаво кученце! — казала тя, щом Роджър излязъл на сухо.
— Кученце ли? — извикал Роджър. — Наистина ли съм кученце?
— Разбира се, че си кученце! — казала жабата. — Виж си отражението във водата.
Роджър погледнал и видял собствения си образ, който го гледал.
-— Аз съм истинско кученце! — изджавкал той. И бил
много доволен. Завъртял опашка и никога вече не се оглеждал в огледала.