Три кладенеца

Там, близо до Урвичката крепост, и днес ще се видят следи от три кладенци. В хубава, но тъжна песен от Шопско се разказва, че когато цар Ясен седял в кръчмата в село Кокаляне, близо до София, и пиел червено вино със сладкодумните селяни, турците стигнали до Урвичката крепост.
Една хубава мома от село Герман тръгнала била с менците си за вода. Като видяла това, тя завила край реката Искър, качила се на една отсечена висока скала и звънко се провикнала:
Царю, Ясене, Ясене, ти седиш вино да пиеш у село, у Кокаляне, град Урвич турци разбиха, царица ти залюбиха…
Като чул това царят, яхнал своя бързоног кон и препуснал към крепостта. Кончето трудно вървяло и все не стигало до там. Сред полето срещнал едно овчарче, което си пасяло стадото. Цар Ясен го попитал дали не е видяло турците оттук да минат и накъде са отишли. Момчето се усмихнало хитроумно и рекло на царя:
Царю ле, честити, скоро си турци минаха, царицата ти водеха…
Но ти няма да можеш да ги стигнеш, защото кончето ти е спънато!
Сетил се царят, че в бързината е забравил да свали пайвана от краката му. Бързо го срязал той с влашкото си ножче и кончето толкова силно скочило, че където стъпило, три кладенци изврели! Настигнал той потерята и освободил царицата. Завел я в крепостта и тихо я попитал:
– Кажи, честита царице, като те турци краднаха, золум не ти ли направиха?
Ако вълк влезе в стадото, мирно ли ще излезе от стадото – рекла дръзко тя!
Разбрал цар Ясен, че Милица е похитена, и черна мъгла се спуснала пред очите му. Извел я той от крепостта и със страшна сила я хвърлил от скалата.
На камък станала царицата – казва песента. И там на завоя на реката Искър и днес стои скалата, която тукашните селяни нарекли – „Каменната царица". Тя все напомня за предателството й!
Неотдавна минах оттам. Искър все така подплисва водите си около камъка и като че ли шестстотин години не му стигат да измие позора на предателството. Възкачих се до самата крепост. Крепостта я няма. Стърчи само страже-вата кула, обрасла с коприва и виеща се поветица с кичури като паяжина.
Въображението ми литва и виждам храбрите защитници на тази светиня – сабите им като ясно слънце, ковани в Самоковски видни. Докосвам земята и загребвам шепа пръст. Тя припарва в ръцете ми и я разпилявам срещу слънцето. Иде ми и аз като народния певец да попитам слънцето – като грее отвисоко, може ли да ми каже чии ръце преди шест века са съградили крепостта, кои моми – кокалянски или панчаревски – са засаждали китните градинки с босилек, здравец и шибой, на чии калпаци са хубавеели „смесните им китки", оттогава ли идат белите цветчета на звезданките, дето са прегърнали стария дънер… Но вместо това, оцеляла е песента и оная мома от Кокаляне, която от високата скала се е провикнала с цяло гърло:
Царю Ясене, Ясене!
… турци калето разбия
и ти царица робия…