Високият боровинков храст

Индианците крии считали Човека, който скита, за велик магьосник. Според тях можел да накара плодовете да зреят където и когато пожелаел. Магьосникът разбирал нещата по-добре, но бил достатъчно мъдър да не казва на хората, че грешат. Също като мнозина от своите почитатели Човекът, който скита, бил много умен и много глупав, много мъдър и много тъп. Най-често изумявал, когато се опитвал да покаже колко е схватлив, но хората му прощавали, защото имал добро чувство за хумор и обикновено знаел как да се надсмива над себе си, допуснел ли някоя грешка.
Веднъж магьосникът огладнял и ожаднял. Докато седял на брега на широка бистра река, той си дялкал парче брезова кора от кану, за да направи чаша за пиене. Внезапно завикал от радост, защото току пред него, на повърхността на реката, плували големи клони със зрели, червени боровинки. Скочил нетърпеливо в потока да събере сочните плодове, обърнал се презглава и излязъл задъхан без нито едно зрънце. „Днес не съм умен — помислил си той. — Много надълбоко са в бистрата вода и ще трябва да се гмурна, за да ги взема"
Бил само по набедреник и мокасини и затова се гмурнал дълбоко под студената вода, надолу и още по-надолу. Минал край изненадани риби и стреснал голяма костенурка, но не намерил никакви боровинки. Излязъл на повърхността на водата и като си поел отново дъх, започнал да търси плодовете по повърхността. Едно от добрите му качества били неговата решителност. Никога не се отказвал лесно. Продължил да се гмурка, като цепел водата с ръце, без да улови нито една боровинка. На края се покатерил уморен на брега на потока и легнал.
„Ще си почина малко и пак ще се гмурна" — задъхан помислил той и се изтърколил по гръб.
Тогава съзрял нещо, което тъй го разсмяло, та чак се задавил.
— Черен облак е замъглил ума ти днес — рекъл си той.
— Ама какъв идиот съм бил да се гмуркам по боровинковите сенки!
И магьосникът отново се разсмял на своята глупост. Боровинките висели в алени гроздове по голям храст над реката, а той се гмуркал в реката, където се виждало само тяхното отражение. На края мисълта за глупостта му започнала да го дразни, та се изправил и хвърлил няколко големи камъка във водата, където отражението на плодовете сякаш му се надсмивало.
— Така ти се пада! — провикнал се той. — Да се научиш как се правят номера!
Реката насмешливо бълбукала по своя път и при всеки хвърлен камък водата плисвала в лицето на Човека, който скита, весели пръски и го карала отново да пелтечи от яд.
Докато старецът хвърлял камъни в реката, боровинковият храст решил наистина да му изиграе номер. Храстът си спомнял многобройните номера, които магьосникът прилагал на птиците, зверовете, дърветата и растенията. „Сега — мислел си храстът, — ми се отдава случай да му го върна."
Човекът разгледал драскотините, оставени по пръстите му от острите камъни, отправил поглед към веселите вълнички на потока и разбрал, че само той губи от своя изблик на гняв
„Хубаво — казал си той, — ще забравя неприятния номер, ако си хапна малко от тези вкусни плодове." Протегнал ръка да набере от изкушаващите го плодове, но ахнал от почуда. Когато пръстите му почти докоснали боровинките, клоните сякаш се повдигнали малко нагоре, колкото да останат извън обсега му.
— Хич не се опитвай да сравняваш магията си с моята — извикал ядно той на храста.
Опитал отново да набере малко зрънца, но те все си оставали над върховете на припрените му пръсти. Ядосал се не на шега и започнал да подскача под храста, като крещял и дърпал ниските клони. Боровинките все бягали от ръцете му и той все повече се гневял. С все сила хвърлил няколко големи камъка по бягащите зрънца. Успял да свали едно-две от тях, но те били смачкани и без сок и не ставали за ядене. Намръщено загледал лъскавите зрънца и сок се появил — но в очите му.
— Чуй какво ще ти кажа! — извикал той. — Отсега нататък ще си останеш все тъй висок. Аз няма да хапна от плодовете ти и никой няма да харесва техния вкус. Винаги ще си мършав. Ще те знаят като високия боровинков храст, за да не те сбъркат никога с малката ти, сладка сестрица. Кисели боровинки, аз казах!