Синя приказка

Повя южнякът. Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:
— Всичко хубаво е златно! — рече то. — Златно е житното зрънце, златно е ясното слънце, златно и аз съм, макар че името ми е
Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?
— Не знам. Никой не ми е казвал…
Вечерта дойде една мравка:
— Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече.
Може ли да преспя при вас?
Златното глухарче се направи, че не чува. Но синьото цвете прошепна:
— При мене ела и добре си дошла!
Мравката заспа под синьото цвете. И чудно!
Цяла нощ сънува сини сънища. Сънува, че се къпе в потока — и потокът бе син. Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока — и реката бе синя. Сънува, че седна в сипя ракета и литна към небето — и небето бе синьо.
Сутринта мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине.
Цветето се усмихна:
— Довиждане, Мравке!
— Довиждане, Незабравке! И цветето научи своето име.
За глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и по-златно.
Един ден мравката отново дойде. И веднага попита:
— Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно глухарче?
— Няма го — отвърна Незабравката. — То се надуваше, че е златно. Но се случи нещо невероятно: глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха! … Виж стеблото му само остана до моето рамо — една клечица суха…
— Няма да те оставя самичка! — каза мравката. — Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще
ти разказвам моите сини сънища, като малки сини приказки. Искаш ли?
— Как да не искам? — И синята незабравка погали с листенце своята вярна приятелка — умната мравка.