Кълвачът и бетонният стълб

Когато провисна гората от сняг, кълвачът се спусна надолу, премина над водениците и се залепи на големия орех. Селото беше потънало в зимна тишина.
Кълвачът познаваше всички дървета и стълбове в тая местност, но сега той за пръв път съгледа нови дървета. Бели, прави и без клони. Каква красота! И си помисли: „Щом така бързо са израснали, ще крият под кората си едри червеи и в сърцевината си — много мравки."
Прикрит в големите клони на ореха, кълвачът наблюдаваше белите дървета, ослушваше се внимателно наоколо и най-после се реши: спусна се като стрела и кацна на бялото дърво. То беше родило три бели ябълки, а на ябълките вятърът свиреше с три струни, дълги до други гори.
Под трите бели ябълки, по-бели от снега и по-твърди от леда, имаше три отверстия към корубата на бялото дърво. Кълвачът се зарадва и си помисли: „Някой преди мене е продълбал дървото, но не е успял да влезе. Аз съм по-силен от него!" Погледна в първата дупка — замириса му на скала и малко на сладка папрат. Опита се да пробива, во никога в живота си не беше срещал такова твърдо дърво. Погледна в горната дупка. Долови светлина от по-горната. „Има някаква нова тайна тук — си мислеше кълвачът, — но аз ще я открия." Като си пъхна главата в най-горната дупка, стана му ясно, че дървото е кухо. Имаше светлина. Огледа се на изток, огледа се на запад и започна работа. Главата му трепереше от ударите, но никаква треска не се отрони.
От двора на Минчо Катерицата излезе черният котарак, загледа се в кълвача и му рече:
— Добър ден!
Кълвачът го изгледа отвисоко, усмихна се и не отговори.
— Добър ден! — повтори котаракът. — Слез да те изям!
— Покачи се на дървото! — отвърна му кълвачът и се готвеше да продължи своята работа.
— Ако е дърво, аз ще се кача и ще те разперушиня, но ти не виждаш ли, че това е бетонен стълб за електричество?
Кълвачът знаеше какво е това електричество, но само по облаците. Не разбираше, че човекът го е уловил и по тия бели ябълки и жълти жици. Щъкна още веднъж с човка по стълба и отлетя към манастирската гора.
Там на един стар бук го чакаше брат му и като го съзря толкова уморен, се зачуди.
— На какво дърво си работил тоя ден? — го запита той.
— Работил съм на бяло дърво с три отвора и с три бели ябълки.
— А черният котарак на Катерицата не ти ли каза, че това е бетонен стълб?
— Каза ми… Искаше да ме прелъже и да ме изяде.
— Той и на мене така се молеше. Колко се промени светът! — добави старият брат, по-мъдрият кълвач.
— Какво се е променил! Вместо дървета садят камъни.
— Камъните са за човеците, а за нас, птиците, има много гори, дървета и клони.
И така кълвачът вече не кацаше на тия бели дървета. Само понякога, като съзираше тия три отверстия към корубата на стълбовете, му се искаше да надникне и да провери дали някоя мравка не е заселила гнездо за храна и на кълвачите. Но той намрази тая циментова гора и си каза: „Човекът нека тук си помага сам, а аз ще му помогна в ябълковите градини!"