Теменужка на северния полюс

Една сутрин на Северния полюс белият мечок подуши във въздуха някаква необикновена миризма и обърна вни­мание на голямата мечка (малката бе негова дъщеря):
— Дали не е дошла някаква експедиция?
Всъщност невръстните мечета откриха теменужката.
Беше една мъничка виолетова теменужка, която трепереше от студ, но продължаваше храбро да насища въздуха с аро­мат, защото това й беше работата.
— Мамо! Татко! — извикаха мечетата.
— Аз нали казах, че има нещо необикновено — под­черта най-напред белият мечок пред семейството си. — Според мен, това не е риба.
— Не е, разбира се — каза голямата мечка, — но, според мен, не е и птиче.
— И ти имаш право — каза мечокът, след като помисли доста.
Преди да падне вечерта, над целия полюс се разнесе но­вината: едно странно, малко благоуханно същество с вио­летов цвят се появило сред ледената пустиня, то стояло на един крак и не се движело. Дойдоха да видят теменужката тюлени и моржове, от Сибир дойдоха северни елени, от Аме­рика мускусни бикове и от още по-далече — бели лисици, вълци и морски свраки. Всички наблюдаваха непознатото цвете, неговото треперещо стебло, всички вдъхваха аромата му, но пак оставаше достатъчно за ония, които идваха по­следни да подушат: ароматът все си оставаше, както и в на­чалото.
— За да излъчва толкова аромат — каза една тюленка, — трябва да има цял склад под леда.
— Аз още кога го казах това — възкликна белият ме­чок, — казах, че има нещо скрито покрито. Не бе казал точно така, но никой не си спомняше.
Една морска сврака, изпратена на Южния полюс да Събере сведения, се върна със съобщението, че малкото благоуханието същество се нарича теменужка и че в някои страни ги има с милиони.
— Сега знаем колкото и преди — забеляза тюленката.
—  Как така теменужката се озова тъкмо тук? Ще споделя моята мисъл: чувствувам се малко озадачена.
— Как каза, че се чувствува? — попита жена си белият мечок.
— Озадачена — не знае дали е риба или рак… – Видя ли? — извика белият мечок. — Каквото казах аз.
Тази нощ над целия полюс се разнасяше страховито пукане. Ледовете се тресяха като стъкла и на много места се пукаха. Теменужката излъчи по-силен аромат, сякаш искаше с едно само дихание да стопи ледената пустиня, за да я превърне в синьо и топло море. Или в поля от зелено кадифе. Но това усилие я изтощи. В зори видяха, че е увех­нала, превита над стеблото си. Цветът и животът я напус­наха. Преведени с наши думи и на нашия език, последните й мисли трябва да са били следните:
— Ето аз умирам… Но все пак някой трябваше да почне… Един ден теменужките ще пристигнат тук с милиони. Ледовете ще се стопят и тук ще има острови, къщи и деца.