Козелът-водач

По планинските зъбери на Реката на мъглите създавали домовете си много семейства планински кози. В равнините, в подножието на планините, живеело племе цимшиански индианци. Както индианците, така и козите водели безгрижен живот. Храната била в изобилие и всичко било наред, докато индианците не започнали да пренебрегват заръките на Небесния вожд, който бил наредил на своите деца да ходят на лов и риболов само когато им е нужна храна. Никой нямал право да убива неговите създания,
След време индианците нарушили този закон и започнали да избиват планинските кози по високите върхове просто от удоволствие. Ловците знаели как козите по високите места почти винаги гледат надолу, за да търсят врагове. Възползвали се индианците от тази тяхна привичка и захванали да пускат стрелите си от най-високите върхове, убивали и ранявали много кози по канарите под тях. Ловците не се нуждаели от месо, затова ранените животни били оставяни да умират. Когато козите се научили да гледат както надолу, така и нагоре за жестоките си врагове, индианците обучили кучета, та заедно с тях да гонят козите. Кучетата преследвали козите през високите планински проходи, тревожели ги и често ги принуждавали да прескачат високите зъбери, за да намерят смъртта си по камъните в пропастта.
Един млад вожд на племето, който изпълнявал желанията на Небесния вожд и ходел на лов само когато му била нужна храна, обичал да се катери по планините. Катерел се по най-високите върхове само за да се наслаждава на козите стада, които играели и прескачали от канара на канара. Животните се научили да не се плашат от Татко-гарван, както било името на младия вожд. Изглежда, разбирали, че той не таи лоши мисли в сърцето си; но всичко това било забравено в момента, в който индианските ловци започнали жестоко да избиват козите без причина.
Един ден, когато Татко-гарван се изкачвал между високите зъбери, видял купища мъртви кози в клисурите и сърцето му се свило. В една пещера заварил тъжно да блее малко планинско козле, застанало край мъртвата си майка. От гърба й стърчали три стрели, а красивата й бяла козина била покрита с алени петна от нейната кръв. Младият вожд взел козлето на ръце и с риск да падне от високите и хлъзгави чукари го занесъл внимателно в селото.
По-старите хора се присмели на Татко-гарван и го нарекли „вожд на козите", ала той не им обърнал внимание, защото някакъв вътрешен глас му казвал, че е постъпил както иска Небесният вожд. Татко-гарван хранел добре козлето и се грижел за него, а то вървяло по петите му като куче. Често кучетата от селото се опитвали да нападнат козлето, но младият вожд ги отпъждал с тежка тояга и скоро те се отказали да закачат малкото козле.
Един ден в индианското селце пристигнали двама чужденци. Макар хората от селото да не знаели от кое племе са гостите им, дали им храна и подслон, тъй като били облечени в скъпи дрехи и по държането си приличали на вождове и шамани. Селските кучета свирепо ръмжели и заплашвали двамата непознати, но щом странниците ги стрелвали с поглед, те отскачали назад с подплашено скимтене. Гостите останали две слънца, а когато си тръгнали, поканили всички индианци от селото на голям потлач и танц с маски в тяхното село високо в планината. Дори старейшините на селото не се досещали къде е селото на странниците, но всички очаквали с такова нетърпение да идат на потлача, с надежда да получат скъпи подаръци, че единият от непознатите решил да остане до новото слънце и да им послужи като водач. Другият гост си заминал, за да съобщи на своя вожд и хората си, че преди залез слънце на другия ден ще имат гости от долината.
Когато на следващата сутрин племето поело на път, Татко-гарван взел козлето със себе си. То било вече поизрасло, но не се отделяло от младия вожд. Хората му се смеели и подигравали, че е помъкнал козле на потлача.
— Онези, дето ни поканиха, ще си помислят, че си майка-коза, а не вожд — присмивали му се те. Младият вожд само се усмихвал.
— Може да ги вземете — казал непознатият водач, когато ловците, като видели Татко-гарван да си взима козлето, попитали дали могат да си вземат и те кучетата.
Ловците се надявали да уловят някой и друг козел по пътя към селото на непознатия водач, но въпреки че пътешествието към високите места продължило от момента на изгрева до момента, когато то се спуснало ниско над планинските върхове н запад, не видели нито един козел. Хората от племето пристигнали в едно село с хубави къщи в равнинна местност високо в планината. Две големи общински къщи били украсени и готови за празненството, а вътре се виждали купища най-отбрана храна. След като вождът и шаманът на селото ги поздравили, гостите седнали на трапезата. Изненадали се, когато видели, че Татко-гарван е поканен да седне до вожда на селото на другия край на къщата, далече от останалите членове на племето им. Козлето, което сякаш се чувствувало у дома си, седнало до него. След като се нагостили, вождът на селото казал:
— Сега ще излезем да се приготвим за танците с маски. Нашите хора са доволни, че сте тук.
Докато гостите продължавали да се гощават, през вратата занадничали хора с маски-кози и дрехи от козя козина. „Танцьорите се готвят за танца" — помислили те. Единствено ловните кучета проявявали неспокойствие. Те се гушели разтреперани в нозете на господарите си, скимтели тихичко и отказвали да ядат парчетата, които им подхвърляли. След малко вождът на селото и танцьорите се върнали. Били облечени като кози и толкова приличали на тях, че подскачали и се въртели в танца с маски също като истински. Един снажен танцьор с големи крака рипнал високо във въздуха.
— Сега ще видите как ще ритна планината! — извикал той.
— Ей сега!
Кучетата високо завили и един стар вожд от гостите се изправил бързо на крака.
— Тука има някаква магия! — казал той. Както говорел, големият танцьор прескочил огъня, засилил се над главите на гостите и избягал навън. Ритнал планината и в този миг нещо затрещяло. Тогава планината сякаш се разпукала. Стените на къщите изчезнали, а обзетите от паника гости видели, че вече не се намират на високопланинската равнина. Намирали се на края на дълбока пропаст, която започвала да се срутва стремглаво надолу по скалистия скат.
Козлето задърпало празничната дреха на Татко-гарван. Той разбрал, че не може да помогне на хората си, тъй като между него и тях се разтворила огромна бездна. Последвал козлето, което, без да се бави, сръчно го извело по една теснина, виеща се в дефилето, до планинския склон на безопасно място.
Всички останали от племето, заедно с кучетата, загинали. Хората-козли си отмъстили.
Днес големите говорещи кедрови стълбове, тотемните стълбове на младия вожд и неговите потомци са украсени с планински козел на почетното място, защото Татко-гарван възприел планинския козел за свой родов крест.