Мечобрат и Красимира

 

По А. Развигоров

Имало едно време един цар и една царица. Ден и нощ скърбяли те, че Господ не им дарява наследник. До късна вечер плачела горката царица пред своя прозорец, додето един ден Господ се смилил над нея и й подарил син.

Когато се родил престолонаследникът, всички извикали изумени. Момчето се родило с широк меч на бедрото.

– Това е знамение! – извикал цалят. – Ще го кръстим Мечобрат, което значи брат на меча – роден с меча си.

Голяма радост и веселби по цялото царство предизвикало рождението на принца. Царят и царицата му съградили дворец от розов мрамор на най-видното място в престолния си град и го положили в златна люлка. Момчето растяло, растял и мечът на бедрото му, бляскав и силен, от чиста стомана, украсена със злато.

Майката и бащата хранели сина си с чист пшеничен хляб и най-крехкото месо от животните, като не оставяли в месото нито едно кокалче.

Никъде не излизало царското дете, никой не го виждал освен майка му и баща му, и слугините, които го охранвали, като му носели всеки час на златни подноси бял пшеничен хляб и месо, в което нямало нито едно кокалче.

И момчето расло яко и буйно – като охранен лъв. Един ден тъй се случило, че старата слугиня на двореца Бега от недовиждане пропуснала едно кокалче в месото на обяда на принца. Мечобрат, който никога не бил виждал кокал, го схрускал с яките си зъби и като усетил нещо толкова кораво и бодливо в устата си, скочил разярен, хвърлил златното блюдо върху уплашената слугиня, с рев напънал ръце, съборил стените от розов мрамор и излязъл вън. Светът му се видял чуден. Зелени дървета и цветя с разни бои растели около неговия дворец. На големия площад имало пазар. Селяни от околността, наклякали в кръг около площада, продавали кой кестени, кои тикви и фасул, кой пък донесъл едри чушки – червени и зелени, изелени ги натрупал на купчини.

Накрая на площада една полусляпа баба, клекнала пред голяма делва мед, прегракнало припявала:

Мед, сладък мееед!…

Който лизне, ще ми стане

силен, цар на тоя свет…

Погледнал я разяреният Мечобрат, взел своя лък и със сигурна ръка хвърлил стрела и разцепил на две делвата на бабата. Жълтият, сладък мед потекъл в пясъка. Вдигнала очи старицата към разярения Мечобрат и казала тихо и прегракнало:

– Зная те, ти трябва да си царският син. Брат на меча те наричат хората в страната ни.ти строши моята делва, едничката, която ми беше останала, ти изля сладкия ми мед, който моите пчели прилежно събираха цяла година. Проклинам те цял живот да търсиш тая, която се нарича Красимира! Най-хубавата мома на тоя свят!

Стреснал се царският син – клетвата на бабата го ударила право в сърцето.

– Коя е тая Красимира? – запитал той, но бабата не казала вече нищо и занемяла от скръб с поглед в счупената делва.

Мечобрат отишъл при другите продавачи на пазара.

– Коя е тая Красимира? – разтревожено ги запитал той.

– Не знаем – отговорили хората. – Никога не сме чували за нея.

Огледал се Мечобрат, погледнал мраморните развалини на розовия дворец, където израснал як и охранен от грижливите слугини, погледнал бащиния си дворец насреща, прошепнал му: „Сбогом!…” И тръгнал на път.

Клетвата на бабата го тласкала като силен вятър в гърба му.

– Коя е Красимира? – питал навсякъде той хората. – Коя е?

– Не знаем – отговаряли хората. – Никога не сме чували за нея.

И Мечобрат тръгвал отново на път.

Една вечер на един далечен, прашен кръстопът той видял сляп старец, който просел на един камък, свирел на гъдулка и пеел нещо тъжно и неразбираемо.

Мечобрат пуснал в скута му една жълтица и той като и на него му било тъжно, запитал:

– За какво пееш, нещастни старче?

– За Кра-си-ми-ра… – проточил тъжно старецът.

– Красимира? – скочил принцът. – Знаеш ли ти коя е тя и къде е? Аз търся нея, от години я търся!

– Не я знам къде е – глухо отговорил старецът. – Аз зная само нейната песен. Пея я още от младост. А ето ме, вече съм сляп и грохнал.

– Но ти не знаеш ли тогава коя е тя? – извикал Мечобрат.

– Зная – отговорил старецът. – Зная, че тя е най-хубавата мома на целия свят, че нищо не можело да се сравни с нейната хубост. Когато излизала на балкона на своя дворец, звездите побледнявали…

– Но аз не зная къде е тоя дворец и никой никога не го е знаел.

– Но аз трябва да го узная! – извикал със сълзи Мечобрат и се впуснал отново на път.

Вървял той по дъжд, бури, сняг. Спирал всеки скитник и питал:

– Знаеш ли къде е Красимира?

– Не, не зная – отговарял скитникът.

Най-после Мечобрат стигнал палата на Слънцето. Този палат бил построен толкова високо, че той се задъхал, додето стигне дотам. Но Слънцето не било вкъщи, то било на ежедневната си обиколка по небето.

Мечобрата посрещнала Слънчовата майка. Погледнала тя якото, бяло и розово момче и се зарадвала, че нейният син ще има за вечеря сготвено такова охранено месо.

– Влез, влез! – с любезна усмивка поканила тя Мечобрат. – Син ми сега ще се върне.

Но Мечобрат седнал пред слънчовите градини и нетърпеливо зачакал. По едно време от небесата се чул тътнеж.

– Син ми се връща – гордо казала Слънчовата майка.

Вратите на палата се затресли и пред тях застанало Слънцето, дебело и силно, блеснало от злато.

– Хо-хо-хооо! – извикало радостно то, щом съгледало Мечобрат. – Сладка вечеря ще ми сготвиш, майко!

И то извадило златния си меч и го вдигнало над своя гостенин.

Но Мечобрат бързо изтеглил своя брат – стоманения си меч – и го ударил в златния меч на Слънцето.

Изтръпнало Слънцето от удара и между двамата започнала борба за живот и смърт.

Слънцето почувствало, че мечът на Мечобрат се допира до гърдите му и уплашено извикало:

– Не ме пронизвай! Не ме убивай, Мечобрате! Ако загина аз, цялата
земя ще потъне в страшна тъмнина! Кажи ми по-добре какво искаш да ти дам. Всичко ще направя за тебе!

– Добре! – казал Мечобрат и свалил меча. – Ти всеки ден обикаляш цялата земя, ти всичко виждаш от небесата. Кажи ми къде е Красимира?

– Тя е много далече оттука! – затруднено се почесало по тила Слънцето. – Много е далече. През девет морета сред десетото има един самотен остров. Много малко кораби са спирали на неговото пусто пристанище. Сред острова стърчи заключен дворец от бял мрамор, а пред вратите на двореца расте висооооко и безклонно дърво. На върха на това дърво са закачени ключовете на двореца. Ти трябва да ги улучиш с лък, за да паднат. Само тъй ще можеш да отвориш да отвориш вратите и да вземеш Красимира. Но помни, че имаш право да стреляш само три пъти. Не улучиш ли първия път, ще станеш камък до колене; не улучиш ли втория път, ще станеш камък до кръста; не улучиш ли и третия, цял ще се вкамениш и ще останеш на пустия остров завеки. Ти си храбър и силен, помисли си, преди да се решиш!

– Благодаря ти! – извикал Мечобрат и веднага се впуснал на път.
Денем и нощем вървял той и стигнал брега на първото море.

– Продай ми гемията си! – извикал той на един гемиджия, който се греел без работа на слънце.

– Да ти я продам бе, момко – казал гемиджията. – Тя и без това не става за работа. Никой не иска да товари своята стока в нея. Ето ме, и аз стоя по цял ден без работа, но като честен човек трябва да те предупредя, че моята гемия е дяволска. Щом тръгна по море, към полунощ на нея става нещо страшно. Някога си, кой знае кога е било това, с тази гемия тръгнал един млад и силен капитан. За свой екипаж той избрал най-красивите и силни момци на крайбрежието, защото работата, по която отивал, не била проста. Той отивал да вземе за жена най-красивата жена на света-света – Красимира. Плували те през девет морета и като навлезли в десетото, спрели на един пуст остров. Там слязъл капитанът, а момците му останали да го чакат в кораба. Чакали го десет дена и десет нощи, додето разбрали, че капитанът няма да се върне. Разперили платната и тръгнали на път. Но сред море се скарали кой измежду тях да стане капитан. Всички били смели и красиви, всеки искал той да бъде капитанът. Препирали се те, додето идвадили мечове и се сбили. Понеже били храбри и силни, никой никому не отстъпил, а всички паднали мъртви на борда. Настане ли полунощ, те пак излизат и започват своя бой между платната на моя кораб. И те не спират, додето не изхвърлят в битката всичката ми стока в морето. Затова никой търговец не ми дава вече стока за пренасяне. Мога ли да му кажа аз, че всяка нощ на моя кораб тия неуспокоени души водят кървав бой? И тия борци ще се успокоят само тогава, когато си намерят капитан. Ти чу историята на моя кораб.

– Продай ми го! – извикал Мечобрат. – Аз не се боя от тях! Тъкмо с тях искам да отплувам!

Взел гемиджията една торба жълтици и му дал гемията.

Мечобрат разпънал белите платна и тръгнал по море.

Когато брегът изчезнал от очите му, слънцето залязло и звездите излезли на небето. Мечобрат стискал кормилото в ръцете си и сегиз-тогиз оглеждал палубата. Но тя изглеждала тиха и пуста. Само вълните бухтели от двете страни на кораба.

Но към полунощ от дъното на гемията се чули гласове, тропот на крака и от всички отвори и дупки започнали да излизат бледи, красиви момци, въоръжени с остри мечове. С грозен вик се хвърлили те един срещу друг и ножовете им святкали под звездите.

– Спрете! – извикал Мечобрат и изтеглил своя меч.
Запъхтените борци спрели и учудено го погледнали.

– Кой ли е пък този? – извикали те с гняв. – Не прилича на нашия плашлив търговец, който всяка вечер със сълзи на очи ни молеше да мируваме!

– Аз съм вашият капитан! – извикал Мечобрат.

– Капитан! – изревали момците и всички вкупом се хвърлили върху него.

Но Мечобрат вдигнал своя рожден брат – меча, посрещнал ги хладнокръвно и повалил и повалил всекиго едного от тях. Изведнъж на кораба станало чудо. Окървавените воини кротко се повдигнали от палубата, спогледали се и лицата им светнали от усмивка.

– Най-сетне! – извикал тих глас.

– Най-сетне! – прошепнал друг. – Ние намерихме капитана!

И те се вдигнали на нозете си и чинно се наредили в две редици пред него.

– Води ни, капитане! – казал най-старият от тях.

– Ние отиваме да вземем Красимира! – радостно извикал Мечобрат.

– И ти ли отиваш за нея? – изумено извикали матросите. – Първият ни
капитан загина при нейния замък. О, не, не ни оставяй!

– Аз ще взема Красимира! – звънко ги прекъснал Мечобрат. – Вярвайте в мене! А сега, всички по местата си!

Матросите бързо заели всеки своето място: кой при дясното платно, кой при лявото, други пък запълзели по мачтите.

Мечобрат хванал кормилото и корабът на призраците бързо се впуснал напред. Щом се съмнало, матросите на Мечобрат се стопили в зората и той продължил своя път самичък. Но настанало ли полунощ, неговият екипаж

се строил на палубата пред него, всички радостно заели стария си пост и корабът летял напред.

Минали девет морета, навлезли в десетото. Сред него стърчал пуст остров, около който лежали останките на разбити стари кораби. Жива душа не ги посрещнала на брега.

– Вие останете тук и мирно ме чакайте! – казал Мечобрат на своите матроси.

– Върни се жив! Върни се при нас! – със сълзи на очи извикали матросите. – Иначе ние сме осъдени пак на страшни битки.

– Ще се върна! – бодро извикал Мечобрат и на сутринта слязъл на острова.
Вървял той, вървял и съгледал високия заключен замък, сред острова. Пред него стърчало високо безклонно дърво. Връзка ключове била заключена на
върха му.

Сърцето му буйно забило.

Но пред очите му, около вратите на пустия дворец се изпречила гъста каменна гора.

Мечобрат се спрял и замаяно ги погледнал. Всички дървета били човеци, вкаменени мъже, превърнати в бял мрамор.

Сетил се Мечобрат за думите на Слънцето и сърцето му което не познавало страх, се свило.

Ако не сполучи до три пъти да свали със стрелата си ключовете от върха на безклонното дърво, и той ще се превърне на бял мрамор и ще остане на пустия остров завеки.

Но Мечобрат не знаел какво е неуспех, изправил се той сред високото безклонно дърво, на върха на което висяла връзката клъчове, към която са

пращали от векове три стрели най-опитните стрелци на тоя свят, и извадил своя лък.

Вдигнал го Мечобрат, прицелил се, но не улучил и тоя миг станал камък до коленете. Стрелял втори път Мечобрат и се вкаменил до гърди.

Стреснал се храбрият принц. Още една стрела му оставала, за да се вкамени цял и никога да не излезе от тоя остров.

Той извил очи към онемелия дворец, но мисълта за Красимира свила сърцето му.

– По-добре да умра, отколкото да не я видя, тая, която говя цял живот! – извикал със сълзи той, вдигнал лъка и изпратил последната си стрела.

Но в миг върхът на високото безклонно дърво се залюлял и тежката връзка ключове паднала с шум на земята. С трясък ксе разпукал мраморът, който сковавал краката и гърдите на Мечобрат. Той се впуснал с радостен вик към ключовете, вдигнал ги и отворил вратите на мълчаливия дворец. Вътре той намерил Красимира. Тя се люлеела в златна люлка, вързана на две златни палми. Високите звезди, които изгрявали по небето, изглеждали съвсем пребледнели пред нея. Когато видяла Мечобрат, тя се усмихнала и станала.

– Да вървим! – казал едва Мечобрат. – Моят кораб ще ни отведе от този остров.

Тя тихо сложила ръката си в неговата и тръгнала подир него.

Когато дошли до кораба, отдавна било минало полунощ. Верните моряци стояли угрижено на палубата и се взирали в сушата. Когато видяли своя любим капитан да води прекрасната жена за ръка, те отначало замлъкнали, удивени от красотата й, после ги приветствали с неспирни викове и песни.

Мечобрат се оженил за Красимира и я завел в бащиното си царство, дето царували в щастие и голямо богатство до дълбоки старини.