Добрият малък Анри

Имало едно време една бедна вдовица, която живеела сама със своя малък Анри. Тя много го обичала. И как да не го обича, като нямало по-добро дете от него на света.
При все, че още не бил изпълнил седем години, Анри вършел всичко в къщи, докато клетата му майка работела своите ръкоделия, които после продавала, за да изхранва своя малък Анри и себе си. Той метял, миел пода, готвел, прекопавал и обработвал градината и когато свършвал всичката работа, се залавял да изкърпи майчините си обувки, да скове пейка или маса и всякакви други неща, които били по силите му.
Къщицата им била усамотена. Срещу прозореца се издигала висока планина, толкова висока, че никой досега не могъл да се изкачи до върха й. Покрай стръмните й скатове се виел поток, от другата страна се спускала бездънна пропаст.
Те били доволни и щастливи. Но един ден бедната майка легнала болна. Тя не познавала никой лекар, а пък и нямала с какво да заплати, ако се намерел някой да дойде. Клетият Анри не знаел какво трябва да прави, за да я излекува. Когато ожаднеела, давал й водица.
Седнал край леглото, той едва похапвал някое парченце сух хляб. Когато майка му заспивала. Анри я гледал и тихо си плачел.
Болестта се влошавала от ден на ден, бедната жена вече си отивала. В своето отчаяние Анри извикал:
— Фейо Добротворке, ела ми на помощ, спаси клетата ми майка!
Едва изрекъл тези думи, вратата се отворила и той видял да влиза една разкошно облечена жена.
Анри се хвърлил на колене и рекъл:
— Ако ти си феята Добротворка, спаси моята майка, която умира!
Феята се приближила до болната жена, навела се над нея, духнала в лицето й и казала:
— Не е по силите ми да спася твоята майка, клето дете. На теб е отредено да я излеку-ваш, ако имаш смелостта да тръгнеш по пътя, който аз ти посоча.
— Говори, фейо, готов съм на всичко, за да спася майка си.
— Трябва да намериш — казала феята — животворната билка; тя расте горе на плани ната. която виждаш от прозореца си. Като донесеш стрък от тази билка, ще изцедии няколко капки сок в устата на майка си и тя ще се съвземе веднага.
— Ей сега тръгвам, фейо. Но кой ще се грижи за клетата ми майка, докато ме няма? И после — прибавил той през сълзи — тя ще умре, преди да съм се върнал.
— Бъди спокойно, мило дете. Докато търсиш животворната билка, майка ти не ще има нужда от нищо, ще си остане така, както я виждаш сега. Но ти трябва да преминеш много препятствия, преди да стигнеш до тази билка. Ще ти трябва много смелост и упоритост, за да донесеш стръкче от нея.
— Не се страхувам, фейо, че няма да ми достигнат смелостта и упоритостта. Кажи ми само как да разпозная тази билка между всичките тревици, които покриват планината?
— Ако стигнеш до гора, ще повикаш доктора, който е избран за пазител на билката. Ще му кажеш, че аз те изпращам и той ще ти даде едно стръкче.
Анри благодарил на феята, целунал майка си, взел си малко хляб и тръгнал. Упътил се право към планината, която се оказала много по-далече, отколкото изглеждало от прозореца. Вместо да стигне до нея за половин час, както си мислел, трябвало да върви цял ден докато стигне до подножието й.
На третината от пътя той видял един гарван, кракът на който бил попаднал в примка. Анри изтичал, срязал връвта, която стягала крака на гарвана, и го освободил. Гарванът размахал криле, но преди да отлети, извикал:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри много се изненадал, като чул гарванът да говори, и продължил пътя си.
След някое чвреме, както си почивал в една гъста горичка и похапвал хлебец, видял как една лисица гонела петел и без малко щяла да го хване. Петелът минал съвсем близо до Анри, който го хванал ловко и го пъхнал под дрешката си, без лисицата да забележи това. Лисицата продължила да тича, като мислела, че петелът е излетял напред. Анри не помръднал, докато лисицата не се скрила от погледа му. Тогава пуснал петела, който му казал с тъничък глас:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри си бил починал, станал и продължил да върви. Бил изминал вече доста път, когато видял как една змия се канела да нагълта някаква злощастна жаба.
Анри грабнал голям камък и го запратил точно в устата на змията, тъкмо когато се канела да нагълта жабата. Камъкът влязъл в гърлото й и я задавил. Жабата скок-подскок побягнала, като извикала на Анри:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри, който вече бил чул да говори и гарванът, и петелът, не се зачудил, като чул да говори жабата, и си продължил пътя.
Скоро стигнал подножието на планината, но видял, че там тече река, дълбока и широка, толкова широка, че не се виждал другият й бряг.
Анри се спрял объркан.
„Може би — рекъл си той — ще намеря някой мост или брод, или лодка.“
Тръгнал покрай реката, която обикаляла планината. Навсякъде била широка и дълбока и нямало ни мост, ни лодка. Клетият Анри седнал и заплакал.
— Фейо Добротворке, фейо Добротворке, ела ми на помощ! Защо ми е да знам, че горе на планината има билка, която може да спаси бедната ми майка, щом не мога да стигна до там?
На часа се появил петелът, който бил спасил от лисицата, и му рекъл:
– Феята Добротворка нищо не може да стори за тебе, защото тази планина не е под нейната власт. Но ти ми спаси живота и аз искам да ти докажа своята признателност.
Качи се върху гърба ми, Анри, и честна петльова дума, ще те отнеса на другия бряг.
Анри не се поколебал. Метнал се върху гърба на петела, макар да очаквал, че ще падне във водата. Но дори не се намокрил, защото петелът го поел така ловко на гърба си. че той седнал сигурно, сякаш яхнал кон. Анри се вкопчил здраво в шията на петела, когато полетели над реката. Тя била толкова широка, че летели цели двадесет и един ден, докато стигнат на другия бряг и през тези двадесет и един ден Анри не усетил нито глад, нито жажда, нито му се доспало.
Когато стигнали, Анри благодарил учтиво на петела, който наперил разкошните си пера и изчезнал.
След миг Анри се обърнал. Реката също била изчезнала.
„Сигурно планинският дух е искал да ми попречи да дойда — рекъл си Анри. — Но с помощта на феята Добротворка ето ме близо до целта.“ Вървял, вървял, но все си оставал в подножието на планината и върхът бил все така да лече, както когато преминал реката.
Друго дете на негово място би се върнало. Смелият малък Анри обаче не се разколебал, въпреки голямата умора вървял двадесет и един ден, без никак да напредне. И тогава смелостта му не намаляла.
— Ако трябва и сто години да вървя — казал той, — ще вървя, докато стигна върха.
Елза изрекъл тези думи, видял пред себе си едно дребно старче, което го гледало злобно.
— Много ли ти се иска да се изкачиш, дребосъче? — рекло то. — Какво ще търсиш на върха на планината?
— Животворната билка, добри ми дядо, да спася милата си майка, която умира.
Старчето поклатило глава, подпряло брадата си върху златната ябълка на своя бастун и казало, след като дълго се взирало в Анри.
— Твоето мило и открито лице ми харесва, момченце. Аз съм един от духовете на планината. Ще те пусна да продължиш, ако се наемеш да ожънеш всичкото ми жито, да го очукаш, да го смелеш и да го умесиш на хляб. Когато всичко бъде ожънато, очукано, смляно и изпечено, повикай ме. Нужните ти сечива ще намериш в оная яма. Старчето изчезнало. Анри загледал с уплаха безкрайните житни ниви, които се ширели пред него. Но бързо се съвзел, извадил един сърп от ямата и се заловил смело да жъне. Изминали сто деветдесет и пет дни и толкова нощи.
Когато всичко било ожънато, Анри се заловил да очука житото с една бухалка, която намерил подръка. Той го очуквал цели шестдесет дни. Като свършил, започнал да го меле в една мелница, която се издигала току до житото. Млял го цели деветдесет дни. Щом смлял всичко, почнал да меси и да пече и месил и пекъл цели сто и деветдесет дни.
Когато всичко било готово, Анри не можал място да си намери от радост и извикал планинският дух. Духът веднага се появил, преброил четиристотин шестдесет и девет хи¬ляди триста двадесет и девет хляба, схрускал по едно крайче от първия и от последния, приближил се до Анри, шляпнал го по бузата и му рекъл:
— Ти си добро момче и аз искам да ти се отплатя за работата.
Извадил от джобчето си дървена табакера, подал я на Анри и му казал закачливо:
— Като се върнеш в къщи, отвори табакерата и ще намериш в нея тютюн, какъвто не си виждал до ден днешен.
Анри нали не пушел, подаръкът на дребното човече му се сторил безполезен. Но той бил много възпитан, за да покаже какво си е помислил и благодарил на старчето, както подобава.
Старчето избухнало в смях и изчезнало.
Анри продължил пътя си и с радост забелязал, че с всяка стъпка се приближава до вър¬ха на планината. За три часа взел втората третина на пътя, но се намерил пред една доста висока стена, която не бил забелязал. Тръгнал покрай нея и го хванало страх, защото след три дена ходене разбрал, че стената обикаля планината и на нея няма ни вратичка, ни про¬цеп дори, през който да се мине.
Анри седнал на земята и заплакал.
Чакал цели четиридесет и пет дни. Накрая рекъл:
— Ако трябва и сто години да чакам, няма да помръдна оттук.
Едва изрекъл тези думи — тряс! — част от стената се съборила и той видял през отвора да се приближава един великан, който размахвал огромна сопа.
— Искаш да минеш ли, момченце? Какво търсиш край стената ми?
— Търся животворната билка, уважаеми великане, за да излекувам майка си, която умира. Ако е в твоята власт да ме пуснеш да мина зад стената, ще направя всичко, каквото ми заповядаш.
— Истина ли? Е добре, слушай: твоето лице ми харесва, аз съм един от духовете на планината и ще ти позволя да преминеш стената, ако ми напълниш избите. Ето всичките ми лозя. Обери гроздето, смачкай го, налей сока в бъчвите и ги нареди в избите. Всичко, което ти е нужно, ще намериш до стената. Когато свършиш работата, повикай ме!
— И великанът изчезнал, като отново затворил стената.
— Анри се огледал наоколо: докъдето погледът му стигал, се простирали лозята на великана.
— Аз прибрах житото на старчето — рекъл си Анри, — ще мога да обера и гроздето на великана.“
— Снел си дрешката, взел косерчето, което намерил до краката си, почнал да реже гроздовете и да ги хвърля в кошовете. За тридесет дни прибрал реколтата.
— Когато всичко било обрано, почнал да мачка гроздето, да налива сока в каците и да ги реди в избите. Цели деветдесет дни приготовлявал виното. Щом всичкото вино било готово, бъчвите напълнени, избите подредени, Анри повикал великана, който в миг се появил. Огледал бъчвите, опитал виното от първата и от последната, обърнал се към Анри и му казал:
—  Ти си храбро момче и аз искам да ти се отплатя за труда. Не бива да се каже, че си работил даром за великана от планината.
— Извадил от джоба си един магарешки бодил, подал го на Анри и рекъл:
— Като се върнеш в къщи, всеки път, когато пожелаеш нещо, пипни бодила си.
Анри намерил, че подаръкът не е дотам щедър, но го приел с любезна усмивка.
В същия миг великанът така свирнал, че планината се разтреперала. Стената и великанът изчезнали и Анри продължил пътя си.
— Бил на половин час път от върха на планината, когато се спрял пред една пропаст, толкова широка, че било невъзможно да се прескочи, и толкова дълбока, че дъното й не се виждало. Анри тръгнал покрай пропастта и вървял, докато стигнал до същото място, от което тръгнал. Тогава разбрал, че пропастта обикаля планината.
—  Какво да сторя? — рекъл Анри. — Едва преминах едно препятствие и ето ти друго.
От очите на бедното дете бликнали сълзи. Как да премине пропастта? Анри мислил, мислил, но не намерил начин. Седнал тъжно на земята. Изведнъж чул страхотен рев. Обърнал се и видял на десетина крачки един огромен вълк.
—  Какво дириш в моите владения? — казал вълкът със страшен глас.
Уважаеми вълчо, дойдох да търся животворната билка за клетата ми майка, която умира. Ако ми помогнеш да премина тази пропаст, ще ти стана предан слуга и ще извърша всичко, което ми заповядаш.
—  Е добре, момче, ако можеш да изловиш всичкия дивеч, който се е развъдил из моите гори — птици и четирикраки — и да ми ги поднесеш печени или варени, давам ти честната си дума на планински дух, че ще те пренеса на другата страна на пропастта. Зад онова дърво ще намериш всичко, което ти е нужно за лова и готвенето. Когато свършиш, повикай ме.
— При тези думи вълкът изчезнал.
— Анри се окуражил. Взел лъка и стрелите, които видял на земята, и почнал да стреля по яребиците, дивите петли, които прелитали. Но тъй като не знаел добре да стреля, нищо не улучвал.
— Цели осем дни стрелял напразно и вече му дотегнало. Тогава се появил гарванът, когото спасил в началото на пътя.
— Ти ми спаси живота — изгракал гарванът — и аз ти казах, че ще ти се отплатя. Идвам да удържа обещанието си, защото, ако не изпълниш заповедта на вълка, той ще те схруска вместо дивеча. Последвай ме! Аз ще ловя, а ти само ще събираш дивеча и ще го печеш.
Като казал това, той литнал над дърветата и почнал да избива с клюн и нокти дивеча. който населявал тази гора.
Така ловувал цели сто и петдесет дни и изловил един милион осемстотин и шестдесет хиляди седемстотин двадесет и шест парчета: сърни, яребици, бекаси, лещарки,  диви петли, пъдпъдъци.
Докато гарванът ги избивал, Анри ги изкормял, оскубвал или одирал и ги варил или пекъл. Като наготвил всичко, той го наредил чистичко покрай гората. Тогава гарванът му казал:
—  Прощавай, Анри. Остава ти още едно
препятствие да преминеш, но там не мога да ти помогна. Не губи кураж. Феите покровителствуват синовната любов!
Анри не успял да поблагодари на гарвана и той изчезнал. Тогава извикал вълка и му казал:
— Уважаеми вълчо, ето всичкият дивеч от твоите гори. Наготвих го, както ти ми нареди.
— Моля те да ме прехвърлиш през пропастта.
— Вълкът прегледал дивеча, хруснал от едно печено, хапнал от едно варено, облизал се и казал на Анри:
—  Ти си добро и храбро момче. Не бива
да се разправя, че си работил даром за вьлка от планината.
— При тези думи подал на Анри една тояга, която откършил от гората, и му рекъл:
— Като откъснеш животворната билка и поискаш да се пренесеш на друго място, яхни тази тояга.
Анри понечил да хвърли в гората простата тояга, но си помислил, че няма да е уч¬тиво, взел я и благодарил на вълка.
— — Качи се на гърба ми, Анри! — казал вълкът.
— Анри се метнал на вълчовия гръб. Изведнъж вьлкът направил такъв скок, че се намерил на другата страна на пропастта. Анри слязъл, благодарил му още веднъж и си продължил пътя.
— Най-сетне забелязал оградата на градината, зад която растяла животворната билка и усетил как сърцето му затуптяло радостно. Той вървял и гледал все нагоре и така бързал, че без малко не паднал в една яма, пълна с вода, толкова дълга и широк че двата й края не се виждали.
— Това ще е последното препятствие, за което ми каза гарванът — рекъл Анри. — Тъй като преминах другите с помощта на феята Добротворка, тя сигурно не ще ме остави и този път.
Анри тръгнал да обикаля ямата с надеждата да й намери края. Вървял два дни и накрая пак се озовал на същото място, откъдето тръгнал.
Но не се обезкуражил. Седнал край ямата и зачакал.
— Няма да мръдна оттук — рекъл той, — докато планинският дух не ме пренесе през
ямата.
Тъкмо изрекъл тези думи, видял пред себе си огромен котарак, който замяукал така страхотно, че Анри без малко не оглушал. Котаракът рекъл:
— Какво търсиш тука? Знаеш ли, че мога да те разкъсам на парчета с ноктите с ноктите си?
— Не се съмнявам, уважаеми котаране, но ти не ще го сториш, като узнаеш, че съм дошъл за животворната билка, за да спася живота на моята клета майка, която умира.
— Истина ли? — рекъл котаракът. — Слушай тогава. Твоето лице ми харесва. Ако можеш да наловиш всичката риба, която се е развъдила в тази яма, след това да ми я изпържиш или осолиш, ще те прехвърля оттатък, честна котарашка дума! Каквото ти е нужно, ще намериш на пясъка. Като свършиш, повикай ме.
Анри направил няколко крачки и видял на земята мрежи, пръчки, въдици.
Той взел мрежа, като си мислел, че с едно хвърляне ще налови много риба и че работата ще върви по-бързо, отколкото с въдица. И така хвърлил мрежата, изтеглил я внимателно: в нея нямало нищо. Объркан, Анри помислил, че лошо я е теглил. Отново хвърлил мрежата, изтеглил я бавничко — пак нищо. Анри бил търпелив. Той хвърлял мрежата цели десет дена, без да хване нито една рибка. Тогава оставил мрежата и хвърлил въдицата.
Чакал час, два: никаква риба не захапала стръвта. Сменял мястото си, докато обиколил цялата яма. Не уловил нито една рибка. Хвърлял въдицата цели петнадесет дни. Не знаел вече какво да прави и седнал тъжно загледан в ямата. Изведнъж водата забълбукала и видял да се появява главата на една жаба.
— Анри — рекла жабата, — ти ми спаси живота, аз искам да те спася на свой ред. Ако не изпълниш заповедта на планинския котарак, той ще те разкъса за обяд. Ти не можеш да изловиш рибите, защото ямата е много дълбока и те се крият на дъното. Но остави на мене, аз ще ти ги изнеса всичките.
При тези думи жабата се гмурнала в ямата. Анри видял как водата заклокочила, като че на дъното се подхванала голяма битка. След минута жабата се показала и скочила на брега, като сложила на земята една великолепна сьомга. Анри не успял да вземе сьомгата и жабата изскочила с един шаран в лапките си. И така продължила да лови риба цели шестдесет дни.
Анри пържел едрите риби, а ситните хвърлял в качета и ги осолявал. Най-сетне, в края на втория месец, жабата изскочила от ямата и рекла на Анри:
— Не остана нито една рибка в ямата. Можеш да повикаш планинския котарак.
Анри горещо поблагодарил на жабата, която му протегнала дружелюбно мократа си лапка. Анри я стиснал приятелски и жабата изчезнала.
Цели петнадесет дни той подреждал фибите и качетата, пълни с осолени рибки. Тогава повикал котарака.
— Уважаеми, котаране – казал Анри, — ето ти всичките пържени риби и качетата с осолени рибки. Бъди така добър да изпълниш обещанието си и да ме прехвърлиш през ямата.
Котаракът прегледал рибите и качетата, хапнал една пържена и една солена рибка, облизал се и рекъл усмихнат:
— ТИ си храбро момче. Искам да възнаградя твоето търпение. Не желая да разправят, че планинският котарак не ти се е отплатил за услугата. При тези думи котаракът си изтръгнал един нокът и го подал на Анри.
— Когато си болен — казал му той — или почувствуваш, че остаряваш, потъркай челото си с този нокът — болестта, страданието, старостта ще изчезнат.
Анри горещо поблагодарил на котарака, взел ценния нокът и поискал да го изпита веднага, защото се усещал уморен и неразположен. Едва нокътът докоснал челото му и той се почувствувал свеж и бодър, сякаш току-що е станал от сън.
Котаракът се усмихнал и казал:
— Сега възседни опашката ми.
Анри послушал. Щом седнал на опашката. тя се удължила толкова, че той се намерил на другия край на ямата. Анри се сбогувал вежливо с котакът И се затичал към градината с животворната билка, която се намирала само на стотина стъпки от него. Треперел от страх да не би някое ново препятствие да го забави. Най-сетне стигнал до оградата на градината. Потърсил вратичка и бързо я намерил, защото градината не била голяма. Но там имало толкова растения, които той не познавал, че му било невъзможно да намери животворната билка.
За щастие си спомнил, че феята До-бротворка му заръчала да потърси доктора, който се грижел за градината на феите; той го повикал.
Тоз час чул някакво шумолене между растениятя и видял да излиза едно човече високо колкото ръжен. То държало голяма книга под мишница и носело дълга докторска мантия.
— Какво търсиш, момченце? — запитал докторът. — И как можа да стигнеш до тук?
— Уважаеми докторе, идвам от името на феята Добротворка да ти поискам от животворната билка, за да излекувам моята клета майка, която умира.
— Всички, които идват от името на феята Добротворка — рекъл дребничкият доктор, — са добре дошли. Ела, момченце!
Той влязъл в градината. Анри го следвал със страх, защото докторът много често съвсем се изгубвал под стъблата.
Най-сетне стигнали до едно растение, по-настрана от другите. Дребничкият доктор извадил малко косерче от джобчето си, отрязал едно стръкче и го дал на Анри:
— Ето, направи, както те е посъветвала феята. Но не го изпускай от ръка, защото оставиш ли го където и да е, стръкчето ще ти избяга и ти никога няма да можеш да върнеш.
Анри поискал да му благодари, но дребното човече било вече изчезнало сред лечебните билки и Анри останал сам.
— Какво да сторя сега — рекъл той, — за да се върна бързо в къщи? Ако на слизане срещна същите препятствия, както на изкачване, мога да изгубя стръкчето, а само то може да върне живота на моята майка.
Тогава си спомнил за тоягата, която му дал вълкът.
— Да видим — казал си — дали наистина притежава силата да ме отнесе у дома.
При тези думи той яхнал тоягата и пожелал да си бъде у дома. В същия миг той усетил, че се издигнал във въздуха, понесъл се с бързината на светкавица и се намерил до леглото на майка си.
Навел се над нея и я целунал, но тя не го чувала. Анри незабавно притиснал животворната билка върху устните на своята майчица. Тозчас тя отворила очи и обвила с ръце врата на Анри.
— Мое дете, мой скъпи Анри, аз бях много болна, но сега се чувствувам добре. Гладна съм.
После го изгледала учудено.
— Колко си пораснал, мое скъпо дете! — се провикнала тя.
Анри наистина бил пораснал с цяла глава, защото се били изминали две години седем месеца и шест дена, откакто тръгнал. Сега бил почти на десет години.
Преди той да успее да отговори на майка си, прозорецът се отворил и феята Добротворка се появила. Тя прегърнала Анри и като се приближила до леглото на майката, й разказала от игла до конец всичко, което малкият Анри сторил, за да я спаси.
След първите мигове на щастие и нежности феята казала:
— Сега, Анри, можеш да използуваш подаръците на старчето и на великана от планината.
Анри извадил табакерата и я отворил. Изведнъж от нея излезли безброй майсторчета. които изпълнили стаята. Те се заловили за работа с толкова сръчност и с такава бързина, че за четвърт час построили и обзавели хубава къща сред голяма градина; от едната стра-на тя опирала до гъста гора, а от другата — до красива поляна.
— Всичко това е за тебе, мой храбри Анри — рекла феята. — Сбогом, живей щастливо и никога не забравяй, че добродетелта и синовната любов винаги се възнаграждават.
Анри се хвърлил на колене пред феята. Тя му подала ръката си да я целуне, усмихнала се и изчезнала. Майката на Анри станала от леглото да обиколи къщата. Нищо не липсвало.
Анри пипнал своя бодил и пожелал хубав обяд. Веднага се появила сложена маса, той седнал заедно с майка си и двамата яли с такава охота, както хора, които не били хапвали залък близо три години. Изгълтани супата, печеното отишло всичкото, после пилето, салатата. Когато се наситили, те си легнали, мислейки с благодарност за феята Добротворка.
Така си заживели щастливо, никога нищо не им липсвало благодарение на магарешкия бодил. Нито боледували, нито стареели благодарение на котешките нокти. С тоягата не си служели,. защото им било добре в къщи и не желаели да ходят никъде другаде. Анри поискал от своя бодил две крави, два хубави коня и някои ноебходими неща за своята майка и за себе си, но никога не прекалявал и така го запазил за цял живот. Колко дълго са живели, приказката не открива. Може сто години, може повече, а може и до ден днешен да са живи.