Заспиващо дете

Сънчо приспива ни всички –
бебета, майки и баби дори,
зайчета, мечки, сърнички,
цели квартали и цели гори.
Само едно не разбирам –
в тъмното как не умира от страх?
Всяка нощ щях да умирам,
ако на негово място аз бях.

Значи не искам да стана
Сънчо, когато порасна голям.
Или ми трябва охрана,
ама със нея пък ще ме е срам.

Все пак, когато порасна,
някакъв трябва да стана, нали?
Да, ама питам се гласно:
„Има ли специалист по бели?”

Няма.
Кажете тогава
има ли смисъл да ставам голям?
Май по-добре да не ставам
и затова вече няма да ям.
А и да спя ще престана,
че от съня се най-много расте.
В някой сандък на тавана
скривам се и си оставам дете.

Даже след много години –
уж ще съм дядо – с брада, побелял,
но като в детска градина
пак ще си бъде животът ми цял.
Старият Сънчо пак вечер
ще ме захлупва със звезден капак…

Ето го – идва той вече
и на крилете си носи ме пак.