Св.Илия и хората

Едно време светците ходели по земята и хората искали от тях кой каквото му било нужно. Един искал дъжд, друг суша; един слънце, друг вятър – в зависимост от това какво бил насял по полето или какъв занаят имал. Най-вече молели свети Илия. защото той бил най-гръмогласен, пък и той пускал и дъжд, и гръмотевици, и светкавици. Народът мислел, че и Господ се страхува от дядо Илия. Затова някои започнали да го канят на гости, гощавали го с каквото имали вкъщи и го дарували. Свети Илия, като видял, че народът много го почита, отишъл при Бога и му рекъл:
– Моля ти се, дядо Боже, да дадеш на хората всичко, което искат, и да става, когато го поискат.
– А какво искат хората, дядо Илия? – попитал го Господ.
– Искат винаги времето да е такова, каквото им е нужно. Когато искат слънце – слънце да грее; когато искат дъжд – дъжд да вали; когато искат вятър – вятър да духа; когато искат жега – и това да има.
Господ помислил малко, засмял се и рекъл:
– Бива, свети Илия, защо да не бива! Иди, та кажи на народа – ще се даде на всеки каквото поиска, та да е доволен. Аз малко лошо постъпих с Адам – оставих хората да се мъчат и с много труд да изкарват прехраната си.
Зарадвал се свети Илия, слязъл на земята, ама не тихо както правел Господ, ами като загърмял, като затрещял, като се засвяткало, станала страшна буря – завалял дъжд като потоп и току от дъжда излязъл свети Илия, мокър като пиле. Един човек го видял и рекъл:
– Бре, сега да грейне едно слънце, хем да изсуши дядо Илия, хем тревата ще покара, както се е напоила сега с вода.
Още рекъл, недорекъл и облаците се разкъсали по небето, слънцето огряло и всичко живо се усмихнало. Насядали хората на слънце около свети Илия и казали:
– Жив да си ни, дядо Илия, ти си уплашил и Бога, та я гледай как след дъжда изгря слънце.
– Аз се помолих на Бога да ви дава отсега такова време, каквото поискате. Той искаше да ми откаже, но като ме видя такъв стар и уморен, се съгласи да става на земята всичко, каквото поискат хората.
– Сполай ти, дядо Илия, да си жив, докато свят светува – рекла
една жена. – Я дайте, хора, да го нагостим! Не виждате ли, че е гладен, докато дойде до нас, колко път е извървял.
Разшетали се жените, наредили трапеза. Като се нахранил, свети Илия си тръгнал, защото имал много работа. Тогава светът още не бил направен като сега, та светците ходели и поправяли, което е нужно.
Народът започнал да прави, каквото си иска- поискал ли дъжд – веднага започвало да вали; поискал ли слънце – грейвало слънце; поискал ли вятър да духа – появявал се вятър. Каквото искал народът, това и ставало. Като разбуели ония ливади; лозята натегнали от грозде; жито, просо, царевица – от всичко се народило по толкова, че нямало обиране. Народът нямало какво да прави с толкова богатст¬во – не можел да му надвие с ядене и пиене. Хората започнали да си зидат къщите с тухли от брашно, месени с вино. Жените и децата се къпели в мляко, мъжете пиели вино като вода.
Селяните все по-малко работели, все повече ядели и пиели – забравили и за свети Илия и за Господа. Решили да направят събор – да се съберат всички на една трапеза и цял ден да ядат и да пият, колкото им душа иска. Омесили пресни погачи, разсукали вити баници, заклали телета и агнета, натрупали камари печено месо, наточили вино и ракия и седнали да се веселят. Добре ама, като разчупили хляба, хапнали го – горчал, пийнали от виното да си оправят вкуса и то се оказало горчиво, не може да се пие. Всичко било станало горчиво.
– Веднага да потърсим дядо Илия и да го попитаме защо всичко нагарча.
– Нещо сме прегрешили пред стареца, а може и Бога да сме ядосали – рекли жените. – Трябва да идем и да поискаме прошка.
Вдигнали се неколцина мъже да идат и да оправят работата. Тръгнали те – ходили, ходили – от рид на рид, от поле на поле. Тогава хората били малко и селата не били така близо едно до друго, както е сега. Мъжете стигнали в далечно село. Там на един чукар под стара круша бил полегнал свети Илия. Те приближили до него, без да го видят, той се разбудил от шума и в просъница се изкашлял. От устата му излязъл огън, та ударил крушата. Оттогава е останал обичаят, когато гърми и святка, да не се седи под круша на полето, защото върху нея най-често пада огън от свети Илия. Светецът видял, че мъжете се търколили от страх на земята и лежали като умрели. Той ги повикал, поразпитал ги и те му разказали, че са дошли за помощ, защото всичко за ядене и пиене станало много горчиво.
– Защо така? – попитал дядо Илия.
– Ние не знаем защо е горчиво, ама нищо не може да се сложи в уста. Помогни ни да оправим храната, че ще измрем от глад, ще ни вземе Дяволът при него и на Господа хич няма да му останат хора.
– Хайде, елате с мене – казал дядо Илия, – да отидем и да се помолим на Господа.
Отишли всички при Бога, казали му какво се е случило и той им отвърнал:
– Видяхте ли, понеже всичко става лесно, вие престанахте да работите и да почитате Бога. Вече нищо не ви е сладко, защото не е добито с труд. Затова се върнете сега и работете нивите си като преди. А аз ще определям какво да е времето и каква да е реколтата.
И затова всяка година реколтата е различна – веднъж е изобилна, друг път годината е сушава или пък кишава. Но като работят на нивите си, хората винаги успяват да изкарат прехраната си