Лястовицата и врабчето

Лястовицата си направила гнездо на една греда под стряхата и си излюпила лястовички.
Направило си гнездо под една керемидка и врабчето и си излюпило врабчета.
Но години наред врабчето все го сполитало нещастие – котката издебвала малките врабченца и ги изяждала, или пък счупвала яйцата.
Натъжено гледал врабецът как на близката слива лястовичката учи лястовичетата да хвърчат, да правят гнезда и да си помагат.
Завидял врабецът на лястовичката. Веднъж той й казал:
– Блазе ти, сестро лястовичке, че всяка година си отглеждаш пиленцата, пък моята домакинка само мъти, цвърка, вика, а не може да ги изгледа. Кой знае откого сме прокълнати.
– А бе, врабчо, отникого не сте прокълнати, ами гнездото ви не е добре направено. Затова и котката ви яде яйцата. Затова, съседе, не можете и да изгледате челяд като мене.
Като чул това, врабецът помолил лястовичката да го научи да си направи гнездо.
– Ела с мене, ще те науча – казала лястовичката.
Тя отвела врабеца край реката, в една тиня.
– Хайде сега, направи като мене, вземи с човката си кал за гнездото.
– А, виждам, сега знам, знам, дребна работа било това – рекло врабчето и литнало заедно с лястовичката, без да вземе в човката си малко кал. Като дошли до гнездото на лястовичката, тя лепнала калта на гредата.
– Ей така ще я залепиш – казала тя.
– Видях, видях, лесно било да се лепи кал на гредата – казало врабчето.
Много пъти ходила лястовичката на реката, много пъти носила кал и лепила по гредата. Ходило с нея и врабчето, но нищо не вземало, а само викало: "Знам, знам".
Когато лястовичката налепила ред кал, почнала да лепи и ред сламки. После пак – ред кал, пак – ред сламки. При всяко лепене на кал или сламка, лястовичката все учела врабчето как да лепи, за да го научи, как да си прави гнездото, но врабчето все казвало: "Знам де, знам".
– Ей, съседе, само с казване "знам" ти никога не ще си направиш здраво гнездо като моето, защото не ти се ще да потопиш човката си в калта. Без мъка няма наука, побратиме! Ето затова не можеш да изгледаш челяд като мене!