ГЪЛЪБИЦАТА И МРАВКАТА

Една ожадняла гълъбица с бели пера потапяше човката си в бистър ручей, когато една мравка падна от един клон във водата.
Клетата мравка напразно се мъчеше да се измъкне от тая водна лента, която в нейните очи изглеждаше цяло море.
Гълъбицата я видя, съжали я и й протегна от брега стръкче трева. Мравката се вчепка в него с крачката си и бързо излезе на сухо.
Благодаря ти, гълъбице! – каза мравката с тънък глас. – Няма да те забравя!
Но гълъбицата дори не чу тия благодарности, защото хвръкна веднага. Тя кацна на един клон, който се оглеждаше в ручея, и остана неподвижна, зарадвана, че е извършила едно добро дело.
Един немирник я видя, приближи се безшумно до дървото и опъна прашката си, за да удари с камък прелестната птица, която не забелязваше опасността. Ала малката мравка я забеляза и бързо ухапа момчето по петата.
Ах! – извика то и изтърва прашката си.
Гълъбицата литна високо в небето, но и оттам достигнаха думите на песента й: „О, колко е хубаво да правиш добро!“
А през това време мравката, поела отново пътя край ручея, си казваше:
„Какво хубаво цвете е признателността, която се ражда от стореното ни добро!“