Попова снаха

Имало в едно село поп и попадия. Те си имали син. Когато дошло време да го задомят, оженили го за мома – другоселка. Попът бил богат, но голям скъперник. Той пратил сина си на печалба в чужда земя. Снахата останала при свекъра и свекървата си.
Колчем седнат да ядат, хапнат ли по два-три залъка, попът казвал:
– Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!
И невястата вдигала трапезата, макар че била гладна прегладняла. А дядо поп и баба попадия си дояждали скришом. Невястата виждала и разбирала всичко, но нали е невяста, и то в чужди дом – нямало какво да прави: търпяла.
Днес тъй, утре тъй, видяла невястата, че не може да се живее все така. Дотегнало й да шета и да гладува. Един ден отишла у майка си и се оплакала на своите. Брат й рекъл:
– Аз ще кръстя и попа, и попадията. Утре ще ти дойда на гости. Наготви от хубаво по-хубаво. Да видим ще смее ли свекърът ти да каже: „Сит поп, сита попадия.“
Сестра му си отишла. Казала на попа, че ще й дойде на гости братът. Сготвила като за Великден. Брат й дошъл. Поприказвали си с попа и попадията, па седнали да обядват.
Дядо поп хапнал няколко залъка, па току рекъл:
– Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!
Но гостенинът се усмихнал, дал на сестра си с ръка знак да не става и рекъл:
– Не може тъй, дядо попе. Вие, поповете, сте хора без работа, та не ви се яде. Но ние сме хора работници: бързо не се наяждаме. И сестра ми цял ден е шетала: и тя е гладна. Вие, като сте сити, станете, а пък ние ще си доядем.
И останали със сестра си на трапезата. Яли, яли, всичко изяли, до троха. Пръв път от толкова време невястата се нахранила, както е редно.
– Хайде сега, сестро, свари ни кафе! – рекъл гостенинът.
– Ние не пием кафе – обадил се попът, ядосан, че оня го е оставил гладен.
– Ех, вие ако не пиете, недейте пи; направете само на мене!
– Нямаме кафе – казала попадията.
– Ба, все ще се намери малко: попска къща е. Ако рече да дойде дядо владика, мигар без кафе ще го оставите? Виж, сестро, намери!
— Невястата сварила кафе и поднесла на брата си, а попът и попидията го гледали как пие и мълчели. По едно време гостът се обадил:
– Какво сме се умълчали като на гробища! Кажете нещо, де! Аз гостенин ли съм, или какво? Попът рекъл:
– Бях се замислил за сиромасите, та не ми се говореше. Мислех си: „Какво ли ще правят ония, които не са обядвали?“
Попадията разбрала истинската грижа на попа, та казала:
– Ако не са обядвали, дано има поне какво да повечерят.
Тя искала да утеши попа, че когато си отиде надвечер гостенинът, те ще се нахранят. Но и момъкът не бил прост. Затова никак не бързал да си отива. Седял, пушел тютюн, приказвал.
От време на време току той поглеждал през прозореца и продумвал:
– Време е вече за тръгване, но нали ми се не става? Къде ще намери човек такива добри роднини, да си разбират от думата? Много обичам сладки приказки, дядо попе. Я да поседя още малко.
Мръкнало се. Гостенинът казал:
– Май че вече е късно за село. Къде ще се лутам в тъмното по оня кален път? Я да повечеряме, па да си легнем, па утре рано-рано да стана и потегля.
А попът, за да го изпъди, рекъл:
– То за преспиване няма какво да говорим: роднина сме, ако искаш, и две нощи можеш да преспиш. Но колкото за вечерята, да ти кажа право, ние имаме обичай в сряда и петък да не вечеряме.
Тоя ден било сряда.
Гостенинът се усмихнал:
– Добър обичай, дядо попе. Като рече човек да става светия, може и никак да не яде. Но в наше село няма такъв обичай. Дай, сестро, хляба да похапнем с тебе. Па виж, по полиците може да намериш я сирене, я нещо друго за дояждане. Донеси го, че съм май изгладнял!
Невястата сложила всичко, каквото намерила за ядене. Седнала до брата си. Стегнали се двамата, та изяли -що се казва – всичко. Останали само три-четири къса хляб и една бучка сирене.
– Сестро – рекъл братът, – я дай оттам торбата да прибера хляба, че може през нощта да го нападнат котки или мишки.
Прибрал той всички останки от вечерята в торбата си, сложил я до възглавницата и легнал да спи. Като го видели, че е заспал, попът и попадията се надумали да вземат торбата, че да се наядат: от глад се превивали. Духнали лампата и се приближили – един от едната страна, а друг – от другата. Но момъкът само се преструвал, че спи. Замахнал с тоягата, че ту попа, ту попадията, ту попа, ту попадията.
И в същото време викал:
– Махайте се, псета! Махайте се, котки! Когото случа още веднъж, на място ще го оставя!
Попът и попадията отишли при огнището и почнали да си шушукат. Надумали се – попадията да издои биволицата, па да изпият млякото, дано ги позасити. Гостенинът ги чул. Попадията отишла, та издоила биволицата. Дошъл момъкът и й казал през прозорчето на обора:
– Дай да пийна аз, а ти после!
В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко.
– Не те е грях! – рекла попадията. – До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене.
– Какво съм изпил? Не вижаш ли ме, че сега идвам?
– Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето?
– Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази господ!
– Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така?
– Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи.
Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал – удрял къде когото завърне. И в същото време викал:
– Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите!
Попът и попадията побягнали – едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи:
– Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето! Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си:
– Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви!
– Ба, много не съм се разбързал – рекъл оня, – но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме!
Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа:
– Всичко ми се хареса у вас – най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: „Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!“ Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви.
От тоя ден наистина попът и попадията решили да не отяждат залъка на снаха си.