Приказката за знанието

Имало едно време едно бедно момче, което живеело в малка къща до края на града.
Всяка вечер, когато улиците потъвали в тишина, от една стара работилница започвали да се носят вълшебни звуци.
Понякога те били нежни като падащ сняг.
Понякога бързи и весели като пролетен дъжд.
Момчето спирало под прозореца и слушало без да помръдне.
Една вечер то събрало смелост и почукало на вратата.
Отворил му стар цигулар с бяла брада и добри очи.
— Дядо… откъде идват тези вълшебни звуци?
Старецът се усмихнал.
— От много труд, момчето ми.
Момчето се изненадало.
— Аз мислех, че идват от цигулката.
— Не всяка цигулка пее — отвърнал старецът. — А и не всяка ръка може да я накара.
После му подал стара малка цигулка.
— Опитай.
Момчето прокарало лъка по струните.
Чуло се ужасно скърцане.
То се изчервило.
Старецът обаче не се разсмял.
— Утре пак ела.
И момчето дошло.
После пак.
И пак.
Пръстите го болели.
Ръцете му треперели.
Понякога му се искало да хвърли цигулката в реката.
А отвън други деца играели и се смеели.
Но всяка вечер старият цигулар казвал само едно:
— Бъди упорит. Красивите неща не идват бързо.
Минала есента.
После зимата.
После пролетта.
И една вечер, когато момчето почти било изгубило надежда, лъкът докоснал струните…
…и стаята се изпълнила с истинска музика.
Не със скърцане.
Не с шум.
А с топъл, красив звук, от който очите на стария цигулар блеснали.
Момчето замръзнало.
— Това… аз ли го направих?
Старецът кимнал.
— Виждаш ли? Вълшебните звуци не живеят в цигулката. Те живеят в човека, който не се отказва.
От този ден момчето свирело още по-усърдно.
А след години хората идвали от далечни места, за да чуят музиката му.
И когато деца го питали:
— Как успя да се научиш така?
Той се усмихвал и казвал:
— Една нота всеки ден. И никакво отказване.